— Какво правиш? — попитах.
— Ако стоях права, щях да се наритам.
Тя продължи да блъска яростно с показалец, после спря и вдигна пред мен екрана, за да видя.
— Бегом към сервитьорката! — изрече тържествуващо.
Изскочи от колата, хукна към ресторанта и блъсна входната врата. Затичах се след нея.
— Дениз — извика тя.
Четирите сервитьорки седяха на една маса и пиеха кафе, като най-вероятно се чудеха дали ще могат да се върнат на работа довечера.
Дениз вдигна очи.
— Да?
Кайли тикна телефона си в ръката й.
— Познаваш ли този човек?
Дениз хвърли бърз поглед.
— Това е той — каза и върна на Кайли телефона. — Онзи, който си тръгна с момчето.
— Сигурна ли си? — попита Кайли и опита пак да й даде телефона. — Огледай го отново. Не бързай.
— Скъпа, не е нужно да се съмняваш. Помня лица.
— Моля. Важно е.
За Дениз не беше важно. Каквото и добро да беше имало между нас, отдавна беше изчезнало. Тя се изправи и неохотно взе телефона.
Кайли беше влязла в уебсайта на „Барнаби“, беше преровила биографиите на преподавателите и извадила на екрана снимка на Райън Медисън. Дениз се втренчи в нея.
— Добре, още веднъж ти повтарям — рече тя раздразнено. — Това е човекът, за когото ви споменах. Той седна при хлапето. Той не искаше да поръча. След това излезе навън за цигара… О, боже. Не е отишъл да пуши. Той е убил онзи човек на паркинга. Нищо чудно, че вие толкова…
Тя отново погледна Медисън.
— Това определено е той. Това е човекът, когото търсите.
— Сигурна сте — настоя Кайли.
— Скъпа — въздъхна Дениз, без да може да откъсне очи от усмихнатото лице на учителя. — Никога в живота си не съм била толкова сигурна в нещо.
49.
Трип се беше свил на предната седалка на субаруто и се преструваше, че спи.
Питър беше мъртъв. Убит. В сряда вечерта, след като те инсценираха отвличането. Искаше му се да изкрещи на Медисън: Защо го направихте? Нали обещахте, че „никой няма да пострада“. Какво стана с „Баща ти го заслужава, така че ще бъде престъпление без жертви“?
Но не можеше да каже нищо. Беше допуснал достатъчно грешки. Да се довери на Медисън, беше най-голямата глупост, която някога беше правил в живота си. Най-доброто, което можеше да стори сега, беше да се държи естествено, докато не успее да съобрази как да избяга.
Отне им час, за да стигнат до града, а след това заседнаха на Парк Авеню сред петъчния вечерен трафик, насочващ се към тунела „Холанд“.
Трип реши, че е време да отвори очи.
— Къде сме? — попита.
— Някъде сред стадото, което се прибира — отговори Медисън. — Не мога да повярвам, че хората го правят всеки ден.
— Ще пусна 1010 УИНС, за да чуем информация за трафика. — Трип посегна към радиото.
Медисън му отмести ръката.
— Не — каза. — Ще обяснят само, че трафикът е ужасен, което вече знам. Карам по-добре без радио.
— Добре, човече — съгласи се Трип. — Без информация за трафика.
И без новинарски станции.
Изминаха още четиридесет и пет минути преди Медисън да влезе в паркинга на яхтеното пристанище „Либърти Харбър“ в Джърси Сити.
— Разпознаваш ли този звяр? — попита той, докато спираше субаруто до синия ван „Додж Караван“, модел 1998 година.
— С тая таратайка ли ни отведохте? — учуди се Трип.
— Не му придиряй — продължи Медисън. — Намерих го по обява в „Крейг’с Лист“. 800 долара — така, както е. В добавка човекът хвърли вътре и ластик за бънджи, за да връзвам задните врати.
— Щеше да помогне, ако беше му сложил амортисьори. Все едно се возиш в танк. Особено когато лежиш на студения под.
— О, горкото разглезено богато чедо. Следващия път ще те отвлека с „Майбах“.
Само споменаването на „Майбах“ му напомни за Питър. Усети, че му се повдига, едва се сдържа да не повърне.
Отправиха се към кея, където беше закотвена старата седемметрова моторница на Медисън.
— Твърде много хора те търсят — каза той, докато се качваха на борда. — Така че, докато не ти наредя друго, това ще бъде твоят нов мил и свиден дом. И запомни едно основно правило — без контакти с външния свят.
— А как бих могъл, нали ми взехте телефона. Може ли поне да го получа, за да се забавлявам с някоя игричка?