Излязох от апартамента, преди да успеят да отговорят. Дори не спрях да си взема якето.
Прехвърлих отново сцената в главата си, като се опитвах да преценя какво е видяла Черил, когато отвори вратата. О, я гледай, Зак се е разположил удобно на дивана, пие бира с бившето си гадже, напълно уверен, че сегашното му е извън града, където бди до умиращата си приятелка.
Картинката не беше красива. Въпреки това имаше един кратък миг, в който се очерта шанс за изкупление. Черил беше казала: „Ако работите, приятели, ще си отида в моето жилище“.
Но после Кайли заби последния пирон в капака на ковчега.
По дяволите, не работим. Просто се забавляваме. Такава беше сделката две нощи подред. Какво? Не ти е казал за снощи, когато похапнахме и се отдадохме на спомени? Беше вълшебно. Само Кайли и Зак — онзи същият задник, който мрънкаше и стенеше, че прекарваш много време с Фред.
Купих още два стека по шест бири от магазинчето, но дълбоко в себе си знаех, че никакво количество алкохол няма да спаси вечерта ми.
Първото нещо, за което бях прав през цялата тази нощ.
52.
— Време е да подразним лъва — каза Медисън и дръпна нагоре ципа на якето си.
Трип лежеше под одеялото и се взираше в тавана.
— Къде отивате?
— Поучих се от грешките на баща ти. Да си върша всички сделки на четири очи. Излизам. Ти не.
Той извади нов евтин телефон и заключи вратата на каютата.
Субаруто беше студено, но нямаше смисъл да го затопля. Щеше да бъде кратко обаждане. Той запали цигара и набра номера на Хънтър Олдън.
След десет секунди разговор стана ясно, че няма и следа от легендарните умения за преговори на Хънтър. Беше скапан от изтощението, пиенето и яростта.
Той се впусна в тирада.
— Трябваше да вземеш петте милиона, които ти предложих снощи. Сега, когато знам, че празноглавият ми син е замесен, няма да получиш нищо.
— Извънредна новина, Хънтър. Трип не просто е замесен. Цялата работа беше негова идея.
— Пълни глупости. Той вече има половин милиард долара в доверителен фонд, а по-нататък го очакват още купища пари. За какво са му притрябвали тези сто милиона?
— За да те накаже, Хънтър. И за да изплати репарации на жертвите ти.
— Репарации? Това ли е гениалната му схема за изнудване? Дай ми парите си и няма да издам тайните ти? А след като ги взема, ще ги раздам и това ще излезе на първа страница на всеки вестник на планетата.
— Какво мога да кажа? Хлапето е идеалист.
— Ами тогава да си набута идеалите в задника. Няма никакви мои жертви и няма да получите никакви пари. Майната ти и на теб, и на Трип. Можеш да го убиеш, хич не ми пука.
— Ще се радвам да ти услужа — каза Медисън. — Но ще ти струва сто милиона долара.
— За какво, по дяволите, говориш?
— Още ли не схващаш? Мислех, че досега със сигурност си оценил изящната конструкция на моя брилянтен бизнес модел.
— Просвети ме, задник.
— Трип знае всичко. Веднага щом платиш откупа, той ще отиде направо в Национална сигурност, ще им каже какъв лош татко има и ще те тикне зад решетките до края на живота ти. Не съм отвлякъл Трип, за да го изпратя у дома, след като дадеш парите. Планирам само да го пусна да си върви, ако не ми платиш.
Хънтър изсумтя рязко и шумно.
— Аха… Това ми прозвуча като въздишка на просветление. Съвсем просто е, Хънтър. Ако не успееш да прозреш мъдростта на моето бизнес предложение, ще огранича загубите си, ще освободя сина ти и в рамките на няколко часа на вратата ти ще цъфнат мъже с къси подстрижки и значки. Да продължавам ли?
Хънтър не отрони и дума.
— Мълчанието ти е покъртително. Означава, че най-накрая започваш да осмисляш предимствата на моето предложение. Да ти пратя ли номера на сметката си на Кайманите?
— Тези неща отнемат време — изрече колебливо Хънтър.
— Аз съм със скромен произход, но се запознах с някои от основните правила на международното банкиране. Вече е почти полунощ в петък. Федералният резерв се отваря отново за незабавни, окончателни, неотменими банкови преводи в неделя в 21 часа. Това ти дава 45 часа, за да размишляваш за твоето бъдеще, моето бъдеще… и разбира се, за бъдещето на Трип.
— Я ми обясни ясно — каза Хънтър. — Какво точно купувам?