На по-малко от двайсет минути от участъка, Фийлдстън е една от най-добре пазените тайни на Бронкс уединен квартал от улички с дървета, старинни домове и заможни бели хора.
— Госпожица Айрин, изглежда, се е справяла доста добре за секретарка — отбеляза Кайли, когато завихме по Гудридж Авеню и паркирахме пред внушителната й каменна къща в стил Тюдор.
Позвънихме и си показахме удостоверенията на жена в униформа на медицинска сестра.
— За откраднатите перли ли идвате? — попита тя.
— Не, госпожо — отговорих. — За обир ли сте съобщили?
— Госпожица Айрин е съобщила миналата седмица. Скрила перлите си, за да не ги открадне някой, но после забравила какво е сторила и се обадила на 911. Вчера прибирах украшенията от коледната елха и познайте какво намерих? Наниз перли. Обадих се в участъка и оттеглих сигнала.
— Идваме заради Питър Шевалие — казах. — Тя наясно ли е какво се случи?
— Видя вън вестника и се разстрои много в онзи момент. Но дали е наясно? Не мога да ви кажа с какво е наясно. Нещата се менят от минута на минута.
Тя ни придружи до всекидневната. Беше същата, която бяхме видели във видеото, а на канапето седеше Айрин Герити и отпиваше от коктейл.
Ние се представихме и тя вдигна чашата си.
— Това е перфектен „Манхатън“ — заяви с доволство. — Лекарят ми позволява да пия по два седмично.
Сестрата, която се беше дръпнала настрани, извъртя очи и ми се стори, че математиката не беше от силните страни на Айрин. Отвеяна и подпийнала. Налагаше се да импровизирам.
— Госпожице Герити — започнах, — дойдохме, за да ви попитаме за Питър Шевалие.
— Красив мъж — каза тя. — Откъде познавате Питър?
— Не го познавам, но разбирам, че вие сте го виждали наскоро.
Тя ме изгледа. Нуждаеше се от още подсещане.
— Бил е тук с… — Не ми се искаше да я лъжа, но трябваше да действам в рамките на нейната реалност. — Бил е тук с Хънтър Олдън. Снимали са видео за рождения ден на Хъч.
— О, да. Спомням си. Посмяхме се. Разказаха няколко истории от войната.
— Хънтър ни спомена, че сте много интелигентен инвеститор.
— Интелигентният беше той. Това момче нарита задниците на всички по Уолстрийт.
— Като гледам този красив дом, бих казал, че и вие сте сритали някой и друг задник.
Айрин отпи глътка от питието си.
— Заради перлите ли сте тук? Мога да ви кажа кой ги открадна.
Не знаех правилата, но бях решен да играя играта. Извадих бележник.
— Това ще ни помогне много — казах. — Видяхте ли кой взе вашите перли?
— И още как. Видях го няколко пъти да дебне наоколо. Беше Труман.
Записах си.
— И как е фамилията на Труман? — попитах.
Айрин се обърна към Кайли.
— Тоя глупак ли е? Труман е фамилията му. Хари С. Труман. Проклетият президент на Съединените щати. Всички онези демократи ламтят за парите ми, а той е главатарят.
— Това ще ни помогне много, госпожо — увери я Кайли. — Сигурна съм, че ще успеем да намерим вашите перли. Благодаря ви за помощта. Време е да си тръгваме.
Даде ми даде знак с глава и двамата пристъпихме към вратата, но изведнъж спря и се обърна към Айрин.
— Имам един последен въпрос — каза мило Кайли.
Айрин се усмихна, решена да ни помогне да намерим мъртвия президент, който беше задигнал перлите й.
Кайли също се усмихна.
— Става дума за проекта „Гутенберг“…
Айрин се сепна.
— Махайте се! — изпищя тя. — И двамата. Вън!
Опита се да стане, но сестрата се втурна и я хвана.
— Махни си ръцете от мен, Лорна. Веднага изхвърли задниците им оттук.
Лорна спокойно я настани да седне отново.
— Ще ги отпратя, госпожице Айрин. Защо не се насладите на питието си, а когато се върна, можем да поиграем канаста.
Айрин не се нави на питието. Втренчи се в Кайли, оголила зъби, и се закани с юмруче.
— Шибана мръсна кучка — изсъска.
Милата малка старица Айрин Герити току-що ни бе показала тъмната си страна.
Лорна ни съпроводи до входната врата.
— И да не се връщате! — извика тя достатъчно силно, за да може да я чуе осемдесетгодишната дама от съседната стая.
После се наведе и понижи гласа си до шепот.
— Чакайте в колата. Ще изляза след десет минути.