— Беше ни много полезна — казах. — Благодаря, че откликна.
— Тази среща си остава между нас, нали? — попита тя.
— Имаш думата ми. — Подадох й визитка. — Ако си спомниш още нещо, ми се обади по всяко време.
Лорна отвори задната врата.
— Само още един въпрос — обади се Кайли. — Питър споменавал ли е някога на теб или на съпруга ти нещо за флашка, която пазел за Трип?
— Не — каза тя. После се замисли за миг. — Да не говорите за флашката, която дадох на Трип в деня, когато снимаха видеото?
Направих й знак да затвори вратата.
— За какво по-точно става въпрос?
— Казах ви, че Айрин записвала телефонните обаждания на Хънтър и копирала електронната му поща, за да може да си ги носи вкъщи и да ги изучава през нощта. Съхранявала всичко на флашка. И когато разказа на Трип историята, той я попита дали още е у нея.
— И беше ли?
— Криеше я в музикалната кутия на тоалетката си. Изпрати ме да я взема от горния етаж, а аз я дадох на Трип, но не знам дали той я е дал на Питър.
Благодарихме й отново и тя си тръгна.
А с Кайли останахме в пълно мълчание. Не знаехме какво точно представлява проектът „Гутенберг“, но беше съвсем ясно, че каквото и да имаше на флашката, то можеше да разруши живота на Хънтър Олдън.
Нямах търпение да я намеря.
61.
Хънтър Олдън извади името и снимката на Сайлъс Блекстоун на екрана на своя айфон.
— Идиот — каза, загледан в него. — Що за частен детектив е този, който ще се остави да го застрелят в собствената му кола на някакъв паркинг?
Шестнайсет часа след смъртта на Сайлъс Хънтър започваше да осъзнава колко много е разчитал на този тип. Прекалено. Така и не бе пожелал да се срещне с някой друг от „СДБ Разследвания и услуги“. Сайлъс беше посредник за всичко.
Погледна за последен път телефона, натисна „Изтрий контакта“ и Сайлъс Блекстоун изчезна мигновено. Нямаше време да намери заместник. Беше останал сам. Посегна надолу и извади револвера 38-и калибър от кобура на глезена си.
Неговите приятели, любители на оръжията, обичаха да го поднасят. Как може въобще да не ловуваш с име като Хънтър? Това, че нямаше желание да лети на осем хиляди мили, за да гръмне някой носорог, не означаваше, че не знае нищо за оръжията. Знаеше достатъчно. И все пак се упрекна, че така и не е взел телефонния номер на Уилър.
На вратата се позвъни. Той пъхна револвера обратно в кобура, погледна монитора на охранителната камера на бюрото си и изруга:
— Този пък кучи син откъде се взе!
Звънецът проехтя още два пъти, докато Хънтър стигна до входната врата и я отвори.
— Какво, по дяволите, искаш? — изсъска.
Лони Мартинес го изгледа с пълно презрение.
— Имам съобщение от Трип.
Хънтър му отвърна със същия пълен с омраза поглед.
— Как така се мотаеш още по улиците? Ченгетата трябваше отдавна да са ти щракнали белезниците.
— За какво?
— Участвал си в това и още участваш — изръмжа Хънтър. — Казвай бързо виждал ли си сина ми след така нареченото бягство.
— Да. Току-що обядвахме заедно. Той плати. — Лони се ухили. — С твоите пари.
— Къде е сега?
— Не знам, но мога да ти кажа къде ще бъде.
Момчето му подаде лист хартия.
Хънтър го огледа.
— Какво, по дяволите, е това?
— Просто прочети. Това е пропуск за „Костко“.
— За какво ми е?
— Това е единственият начин да се влезе в магазина. Управляват го като клуб. Само за членове.
— Не ме интересува членство в него.
— Не е и нужно. Трип стана член и те добави към сметката си. Поздравления. Магазинът е чудесен. Баба ми работи там.
— Кажи на Трип, че ако иска да се срещне с мен, може да дойде тук.
— Той ме предупреди, че ще предложиш точно това. Ала кой знае защо ще се чувства по-безопасно, ако се видите на публично място. „Костко“ е в Източен Харлем. На Сто и седемнадесета улица, точно до моста „Рузвелт“. Ще те чака в залата със заведенията за бързо хранене. В пет часа.