— Ъруин, не съм сигурен дали ти и котката не въртите заедно някаква измама, но съм наясно, че си прекалено умен, за да направиш такъв безумен залог, освен ако не знаеш нещо, което аз не знам.
— Надеждна информация, така печеля пари — отговори той. — Ала разликата между мен и Олдън е в това, че моята информация идва от щателни проучвания. А той подслушва телефони, прониква в електронни пощи, слага бръмбари, подкупва корпоративни шефове и дава комисиони на държавни служители.
— Значи е мошеник — заключих. — Само че какво има предвид Айрин, когато твърди, че са направили пари за сметка на толкова много страдания?
— Не знам, но мога да ви дам хипотетичен отговор. Да допуснем, че има ново хапче за отслабване, което ви позволява да ядете всичко, което искате, и пак да сваляте килограми. Федералната агенция по лекарствата го одобрява, а интелигентните вложители смятат, че акциите на фармацевтичната компания ще скочат. Единствено Хънтър Олдън залага милиони, че ще паднат.
— Защо?
— Защото е научил, че фармацевтичната компания е подправила клиничните си изследвания. Ала той си трае, не бие камбаната. Хапчетата излизат на пазара, стотици хора, които ги вземат, умират, а акциите вече стават само за тоалетна хартия.
— А Хънтър прави много пари за сметка на много страдания — добавих аз.
— Но няма ли Комисията по ценните книжа да провери всички сделки с акции на фармацевтичната компания и да разбере, че той е имал вътрешна информация? — попита Кайли.
— Неговото име никога няма да се появи никъде. Ще направи всичко чрез телефонни обаждания до швейцарски адвокат и банкови преводи през офшорна банка — отговори Ъруин.
— Мисля, че вече е ясно какво има на липсващата флашка — каза Кайли.
Станах и отидох до прозореца.
— Май трябваше да заложа. Изглежда, котката не иска да излезе в снега.
— О, съседът ми няма котка — заяви Ъруин. — Просто исках да ви покажа силата на информацията — дори когато е лъжа.
— Благодаря — кимнах. — Не знам дали някои от тези неща ще ни помогнат да решим случая, но ми помагат да разбера защо 99 процента мразят единия процент.
Ъруин се засмя.
— Недейте да ни мразите прекалено. Не забравяйте, че без единия процент Специалният отдел щеше да си бъде обикновен отдел.
63.
Таксито занесе по Трето авеню и едва не се блъсна в автобуса по линия М 101. Хънтър заудря по преградата.
— Да ни убиеш ли се опитваш?
Шофьорът се засмя.
— Съжалявам. Не толкова сняг в Бангладеш.
— Е, може би трябва да помислиш дали да не се върнеш там…
Телефонът на Хънтър иззвъня.
— Да — тросна се той.
— Господин Олдън, обажда се сержант Макграт от Деветнадесети участък. Колата ви е освободена. Можете да изпратите някого да я вземе по всяко време.
— Да изпратя някого ли? Не, сержант — вие я отмъкнахте, значи вие ще я върнете обратно. Просто използвайте дистанционното за гаражната врата в колата, а после излезте през страничната врата на гаража. Можете ли да се справите с това, или трябва да се обадя на шефа на полицията?
— Не, сър. Ще намеря някой да я закара до дома ви.
— Само се уверете, че знае какво ще кара. Този автомобил струва повече пари, отколкото десет ченгета получават за една година. Не искам да виждам нищо ударено или одраскано.
— Да, сър — отговори Макграт.
Таксито спря при „Ийст Ривър Плаза“, на входа откъм Сто и седемнайсета улица, и Хънтър навлезе в огромния търговски комплекс за първи и както се надяваше, последен път в живота си.
Последва указателите до „Костко“ и подаде официалния документ за достъп на усмихнатата служителка пред главния вход.
— Къде е бързото хранене? — попита.
Тя му показа и Хънтър се насочи нататък. Трип седеше на една странична маса, с парче пица и безалкохолна напитка пред себе си.
— Стани — нареди Хънтър.
— В случай че си забравил, аз провеждам тази среща — отговори Трип. — Седни.
— Не и докато не се уверя, че не носиш микрофон.
— Микрофон ли? Вероятно си мислиш, че всички са сбъркани като тебе.
Трип се изправи и за втори път този ден се остави да го претърсят.
— Какво искаш? — изръмжа Хънтър, когато двамата седнаха.
— Ти си майстор в преговорите. Мислех, че ще преговаряме.