— Хайде! Вървете в хотел „Марбьоф“. Останете там. Бернар може… помогне.
Те го натикаха във файтона. Той изстена още веднъж и изгуби съзнание.
Деймиън го изправи на седалката. След това Алекса помогна на съпруга си да се качи и той се отпусна тежко на седалката. Докато осъзнае какво става, тя скочи вътре, хвана юздите и потегли.
Деймиън затвори за момент очи, като се опитваше да събере сили. Сигурно бе припаднал, защото, когато се огледа, файтонът вече влизаше в двора на хотел „Марбьоф“. Един едър брадат мъж вървеше успоредно с тях и надничаше уплашено.
— Това е Жул — обясни Алекса на човека, който не можеше да бъде никой друг, освен Бернар. — Той е сериозно ранен. Съпругът ми също се нуждае от помощ.
Брадатият протегна ръце, внимателно вдигна Жул и го понесе на ръце.
— Аз ще се погрижа за него. Ами вие, мосю, сигурен ли сте, че ще можете сам?
— Да, да — рече Деймиън.
Алекса се приближи до него.
— Аз ще ти помогна.
Тя скочи долу и му помогна да слезе.
Деймиън осъзна, че жена му бе до него, за да го подкрепи. Всъщност тя винаги бе до него. Тази вечер — безстрашна пред ужасите на катакомбите. В замъка, когато го защити пред майка му и сестра му. Дори в онази нощ на брега, когато се появи Беуик и тя го смяташе за предател. Въпреки всичко тя рискува живота си, за да го спаси.
Алекса му бе останала вярна докрай, като никоя друга жена и само като малцина мъже. Каквото и да се случеше, той никога нямаше да го забрави.
Сега бе негов ред да я защити.
Той бе решил да я спаси и нищо, никой, дори и цялата Велика армия на Наполеон не би го спряла.
Алекса почти не усещаше тежкото отпуснато тяло на съпруга си, докато вървяха към малкото каменно убежище в другия край на двора. Цялото й съзнание бе погълнато от спомена за затвора и за окаяното състояние на Деймиън. Пред очите й постоянно се мяркаше изражението му, когато му каза, че го обича. Тогава погледът му се спря върху нея сякаш цяла вечност, а очите му се наляха със сълзи. Тя не можеше да повярва. Той винаги бе толкова строг и се стараеше да не показва чувствата си, а ето че в този момент очите му се навлажниха.
„Кажи го отново — рече й той и в погледа му блесна огнен копнеж. — Трябва да го кажеш още веднъж.“
При спомена за случилото се сърцето й се сви от болка. Никога не й бе минавало през ум, че Деймиън копнееше да чуе тези думи. Как искаше да ги бе изрекла много, много отдавна. Той я бе погледнал право в очите и й бе казал да замине с Жул Сен Оуен. Той бе повярвал в предателството й и въпреки това мислеше за нейната безопасност.
Очите й отново се изпълниха със сълзи, но тя премигна два-три пъти, за да ги прогони.
— Как се чувстваш? — попита го Алекса нежно.
Тя усещаше напрежението в мускулите му, но с всяка следваща крачка той ставаше все по-уверен.
— По-добре ли си?
— По-добре, отколкото очаквах — отвърна той и я целуна. — Благодарение на теб.
Сърцето й се преобърна. Когато влязоха в кухнята, Деймиън спря.
— Какво има? — попита тя и тревогата отново я обзе.
— Трябва да стегна с нещо ребрата си.
— Остани тук. Веднага се връщам.
Той се подпря на масата. Алекса понечи да излезе, но от ъгъла долетя глас:
— Аз ще ви донеса нещо.
Една старица постави чайник на огъня, но разплиска малко вода и тя се изпари със съскащ звук. Тя тихо излезе от кухнята и след малко се върна с чисто ленено платно, което започна да къса на ивици.
— Много ви благодаря — прошепна Алекса и взе превръзките, докато Деймиън смъкваше окървавената си риза.
Тя изтръпна при вида на раните, които покриваха ребрата му, и на съсирената кръв по гърдите му.
— Седни — каза му строго. — Трябва да почистя тези рани.
След миг старицата отново се появи, този път с леген с топла вода и парцали. Алекса едва овладяваше треперещите си ръце, докато докосваше разкъсаната му кървяща плът. Той усети напрежението. Хвана ръката й, поднесе я към устните си и нежно я целуна.
И двамата останаха безмълвни. Нежният му поглед казваше много повече, отколкото всички думи. Когато свърши с промиването, тя уви ленените превръзки около ребрата му, като се опитваше да не обръща внимание на болезнените му стенания.
— Съжалявам. Не исках да те нараня.
Деймиън само поклати глава.
— Не, не си. Не си виновна за нищо… за нищо.
Болката заседна в гърдите й, защото знаеше, че това не бе вярно.
— Де да беше така, но за съжаление не е. Всичко се случи заради мен. — Алекса видя, че старицата излезе и затвори вратата зад себе си. — Жул и аз… ние откраднахме чертежите.
Дъхът му секна.
— Това ли било? Те са открили кражбата, така ли?
Тя кимна, без да вдигне очи.