— Обичам те от онази нощ, когато дойде при мен в странноприемницата. Никога не ще забравя смелостта и огъня, които горяха в очите ти.
Алекса му отвърна с целувка. Той се запита дали и тя го обичаше оттогава. Може би заради това се бе съгласила да се омъжи за него? Така или иначе, той бе щастлив. Деймиън загърна и двама им в плаща си и я притегли да се облегне на него.
С поглед, зареян в тъмната морска шир, той безмълвно се усмихна и потъна в мисли за дома.
Епилог
Замъка „Фелън“, Англия 25 октомври 1809 г.
Алекса усети топлия му дъх върху тила си. Той захапа ухото й, после я обърна по гръб и я целуна по устните. Тя лежеше под копринената завивка на голямото им балдахинено легло и си почиваше, след като преди обед бе яздила до селото. През последните четири дни Деймиън бе в града по работа и сега се бе върнал.
Тя се усмихна.
— Добре дошъл у дома, скъпи.
Той отново я погледна, този път още по-страстно.
— Липсваше ми. Сега, когато съм тук, имам предвид едно много по-интересно посрещане.
Пръстът му се плъзна по извивката на гърдите й. Тя бе гола под завивката. Той разхлаби вратовръзката си и я свали. Изведнъж спря и я погледна загрижено.
— Е, ако не се чувстваш добре…
Алекса се усмихна.
— Напротив. Вече съм добре, щом си вкъщи.
Те се бяха върнали в Англия преди около два месеца, но едва от две седмици бяха в замъка. Само преди седмица Алекса бе разбрала, че носеше детето му в утробата си.
Деймиън се сгуши до нея.
— Да, обаче аз самият не се чувствам добре в момента, но скоро ще се оправя.
Алекса се засмя и той я целуна отново.
— Сигурна ли си, че не е опасно за бебето?
— Напълно.
Напоследък бе малко отпаднала, но засега не й се гадеше сутрин. Коремът й бе леко закръглен, но гърдите й бяха доста наедрели. При мисълта за Деймиън зърната й станаха корави и ясно очертани по гладката копринена завивка.
— Трябваше да те взема с мен.
Той разкопча ризата си, измъкна я от бричовете си и я съблече.
— Липсваше ми повече, отколкото можех да предположа — продължи той.
— Следващия път ще съм по-настоятелна.
— Следващия път няма да ти се налага.
Той се тревожеше за нея и за детето. Когато му съобщи радостната вест, Деймиън направо полудя от щастие.
Той я целуна още веднъж, после свали кожените си ботуши и събу бричовете.
„Той е толкова хубав — помисли си тя. — Така мъжествен, силен и страстен.“
Деймиън впи жадно устни в нейните, зарови пръсти в косата й, а после я разстла като ветрило по възглавницата. Отметна завивката и впери поглед в тялото й.
— Господи, колко си красива.
Скоро целувките му разпалиха и нейната страст. Тя изстена от удоволствие. Устните му бавно се спуснаха надолу и захапаха натежалата й гръд. Той леко дръпна зърното и започна нежно да го смуче. Горещи вълни обляха тялото й. Алекса се заизвива, докато той не хвана китките й и ги затисна от двете страни на възглавницата.
След още една пламенна целувка Деймиън се надвеси над нея, разтвори бедрата й с коляно и проникна в нея.
Алекса примря от удоволствие.
— Копнеех да те почувствам в себе си.
Той я целуна дълбоко и дълго, освободи китките й и тя обви ръце около врата му.
„Винаги ще бъде така“ — помисли си тя с благодарност. Той се нуждаеше от нея, както и тя от него.
— Алекса… — отрони той и зарови лице в косата й. Тялото му изтръпна.
След миг тя се надигна до върха, горе сред облаците, заслепена от слънчевата светлина. Вплете пръсти в косата му и извика името му. След миг Деймиън също достигна до екстаза.
Мили Боже! Алекса чувстваше, че това не бе единение само на телата им, но и на взаимната им любов, на дълбокото им уважение един към друг, на общата им вяра в Бога и в тяхното бъдеще.
Така, сгушени един до друг, те скоро заспаха. Не след дълго тя стана, изми се и започна да се облича за вечеря. Деймиън обу бричовете и ботушите си и тъкмо бе наметнал ризата си, когато прислужницата й Сара затропа по вратата.
— За Бога, Сара, какво има? — сопна й се Алекса.
— Брат ти, мила. Долу е. Ходи напред-назад и ругае. Направо е бесен. Едва го удържах да не дойде тук.
— Господи!
Тя наметна бързо кадифения си халат.
— Надявах се, че ще получи писмото ми веднага щом се върне в Лондон.
— Господарката Джо е с него… а също и малкият Андрю. Нейно благородие се опитва да вразуми съпруга си, ама той не й обръща никакво внимание. Само повтаря, че е дошъл за мъжа ти.
— О, Боже. Тъкмо от това се страхувах.
Деймиън се отправи към вратата, като закопчаваше ризата си.
— Брат ти има право да е ядосан. Надявам се да не ме застреля, преди да му обясня всичко.