След като отведоха малкия горе, четиримата тръгнаха към трапезарията. В този момент Монти влезе в стаята.
— Извинете, сър.
— Какво има, Монти?
— Сестра ви, сър. Току-що пристигна.
— Мелиса? Какво, за Бога, търси тук?
Деймиън последва Монти към входната врата. В антрето беше тъмно и той изобщо не я бе усетил. Той се позабави известно време и Алекса започна да се притеснява дали отново не ги бе сполетяла някоя беда.
Точно в този миг Деймиън и Мелиса влязоха при тях. Той се извисяваше с цяла глава над сестра си и лицето му бе мрачно.
— Деймиън, какво става?
— Сестра ми иска да ти каже нещо, Алекса. Изминала е този дълъг път, за да дойде и да поговори с теб. Бих желал да я изслушаш. Бих помолил другите казаното да остане между нас.
— Разбира се — отвърна Рейни.
— За какво става въпрос, Мелиса? — попита Алекса с нарастваща тревога.
Девойката се поколеба известно време и след това заговори:
— Най-напред искам да кажа, че се радвам за вас двамата. Радвам се, че се върнахте живи и здрави в Англия. Вестниците ви наричат герои и аз се гордея с вас.
Алекса не каза нищо, но не можа да скрие изненадата си.
— Също така искам да ви поднеса извиненията си. — Мелиса Мелфорд потрепери от напрежение. Доста се бе променила след последната им среща. Изглеждаше по-зряла, по-мъдра и по-уверена в себе си. Беше поотслабнала и тялото й бе придобило по-женствени форми.
— Извинения? — повтори учудено Алекса. — Страхувам се, че не разбирам.
Мелиса нервно облиза устните си и ръцете й се разтрепериха още по-силно.
— Както може би си спомняш, при последната ни среща майка ми спомена, че е уволнила нашия възпитател Греъм Тайлър. Помня го още от малка.
— Да, да. Спомням си. Питър винаги ми разказваше за господин Тайлър с истинско възхищение.
— Той беше много мил и умен. Двамата с Питър бяха много близки. Тогава ми стана мъчно, че си отива, но аз не знаех… Нямах и най-бегла представа, че…
Алекса неволно пристъпи напред.
— Какво, Мелиса? Какво се опитваш да ни кажеш?
Девойката си пое дълбоко дъх и продължи:
— След като напусна Уейтли, господин Тайлър започна работа в семейство Клеърдън. Майка ми бе близка приятелка с тях. Тайната му била разкрита съвсем случайно. Ако лорд Клеърдън не се бил прибрал по-рано у дома… ако не се бил натъкнал на тях.
— Мелиса. За Бога, какво се е случило?
— Господин Тайлър бил заварен в доста неприлична поза с петнадесетгодишния син на лорд Клеърдън. Когато маркизът се изправил пред тях, Греъм се разплакал. После си признал, че се бил възползвал от младостта и наивността на момчето и… че се бил опитал да направи същото… с Питър.
Мелиса едва изрече последните думи и се хвърли в обятията на брат си, търсейки утеха.
— Всичко е наред, Лиса. Всичко свърши.
Тя обърна разплаканите си очи към Алекса.
— Питър бе съсипан, когато разбра, че те губи. Той потърси утеха от Греъм. Според Тайлър случилото се между тях било причина за самоубийството му. Ти не си виновна, Алекса. А аз бях толкова жестока към теб.
Те двете се прегърнаха. Деймиън стоеше навъсен до тях. Едва потискаше гнева си от току-що чутото, но в погледа му се четеше истинска обич и към двете.
— Какво стана с Тайлър? — попита най-сетне той.
— Лорд Клеърдън смята, че е напуснал страната.
— Дано да е така — закани се Деймиън.
В този миг Рейни се приближи към него и сложи ръка на рамото му.
— Забрави го, приятелю. И двамата разбрахме колко е висока цената на отмъщението. Брат ти е мъртъв, но имаш жена и семейство, за които трябва да помислиш.
Настъпи дълго и тягостно мълчание. Деймиън кимна и свитите му в юмруци ръце бавно се отпуснаха.
— Надявам се, че ще изгние в ада.
— Сигурен съм в това. Деймиън се обърна към сестра си.
— А майка? Тя как го прие?
— Знаеш я каква е. Сега мрази Греъм до дъното на душата си. Въпреки това за нищо на света не би признала, че е била несправедлива с Алекса. Поне не засега.
— Това няма значение — рече спокойно Деймиън и се усмихна. — Важното е, че ти дойде и ни каза истината. Това ти е струвало много, Лиса. Гордея се с теб.
— Аз също съм горда, че си мой брат… и съм щастлива, че Алекса е готова да ми прости.
— Естествено — намеси се Алекса. — Съжалявам за Питър, но се радвам, че най-сетне истината излезе наяве.
Остатъкът от вечерта премина тихо и спокойно. Всеки бе потънал в своите мисли. Не след дълго се качиха по стаите си, с надеждата следващият ден да бъде по-хубав.
Когато се прибраха в спалнята си, Деймиън нежно целуна Алекса по устните.
— Добре ли си? — попита я той.
— Да. А ти?
— Мъчно ми е за онова, което е преживял Питър. Може би, ако бях там, той щеше да поговори с мен… но това е минало и трябва веднъж завинаги да сложим точка.