— Знам, Сара. Не съм забравила как се забърках в това. Той е превъзходен актьор.
— Той има много лица, вярвай ми. Понякога те гледа така, щото ми е ясно к’во си мисли. Иска те, то се вижда. Друг път… не знам, мило. Друг път си мисли за разни работи…
— Ние не се оженихме по любов. Деймиън търсеше отмъщение и… моите пари — несъзнателно отмести поглед тя. — Независимо от всичко той е мой съпруг. Искам този брак да бъде истински. Ще направя всичко нещата между нас да потръгнат. Но нямам намерение да се влюбвам.
Това бе наполовина истина, като че ли тя бе наполовина влюбена в него.
— Добро момиче! — похвали я Сара.
Алекса благодари на Бога, че Рейни бе настоял да изпрати русото девойче с нея.
— Какво щях да правя без теб, Сара?
Тя се изкиска.
— И Джо все така казваше, а и сама се оправя.
Алекса се замисли за брат си и за Джоселин и остра мъка я прониза. Само да можеше да върне времето… Би се вслушала в съвета на Джейн, би казала на Рейни за дълга си към графа, би платила на лорд Фелън и би го помолила да забрави за онази нощ в „Раковината“. Само ако можеше, би се върнала вкъщи.
Тя усети парещите сълзи в очите си, но ги преглътна. Вече бе твърде късно за плач и съжаление. Спомни си за писмото, което бе получила от Джоселин веднага след пристигането си. Алекса не бе споменала нищо за проблемите в замъка, а Рейни вече се тревожеше за нея. Ако той разбереше отнякъде, че нещата не вървят, щеше да пристигне с гръм и трясък като Божие наказание.
Последното нещо, което искаше сега, бе нов семеен скандал.
Тя въздъхна. Спомените не можеха да променят настоящето, а трябваше да се справи с бъдещето по най-добрия начин.
— Хайде, мило. Побързай. Чака те дълга вечер и ако твоите „роднини“ не си тръгнат утре, и един дълъг ден.
Алекса изстена в душата си и се остави Сара да я облече.
Рейни крачеше по килима пред мраморната камина в спалнята си, в „Стоунлей“. Той отново прочете съобщението, което бе получил, смачка листчето и го захвърли.
— Не мога да замина, Джо. Не и сега, когато Алекс може да има нужда от мен.
— Трябва да отидеш, Рейни. Трябва сам да се убедиш какви са щетите.
Силна буря се бе разразила над Махагоновата долина — кафеената плантация на Рейни в Ямайка. Според известието няколко работници бяха ранени, в това число и техният приятел Паоло Баптисте.
— Не се тревожи за сестра си. Тя и лорд Фелън са добре — така пише…
— Не знам, Джо.
Тя прибра един кичур от дългата си черна коса зад ухото и отпусна ръка на рамото му.
— Алекса е голяма, Рейни. Трябва да го приемеш.
— Ами ако нещо стане, докато ме няма?
— Докато ни няма.
— Казах ти, че няма да дойдеш с мен.
— Нали искаш да вземеш бавачка за малкия Антъни?
— Да, но…
— Е, няма да стане, ако аз съм тук, а ти — там — тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата. — Освен това Чита може да има нужда от мен.
Чита беше красивата съпруга на Паоло — испанка — и добра приятелка на Джоселин.
— Ами Алекс? Какво ще стане, ако Фелън й направи нещо?
— Графът може да е всякакъв, но не мисля, че би посегнал на жена.
— Как можеш да си сигурна?
— Знам, че ще срещнат трудности. Ще преживеят доста, докато свикнат с брака, както беше и с нас, но това е нормално.
— Моля се Богу да не се сблъскват с нищо подобно.
Джоселин си спомни за времето, прекарано в затвора „Нюгейт“, и потисна напиращата погнуса.
— Сигурна съм в това. Каквото и да става, ще трябва да се научат да разчитат един на друг. Ще трябва сами да оправят нещата помежду си.
Рейни въздъхна дълбоко. Той протегна ръка към Джо и я притисна към твърдите си гърди.
— Знам, че си права, — замисли се той — но тя е толкова млада.
— Сестричките винаги остават млади за своите батковци. Остави я, Рейн. Остави я сама да си подреди живота.
Той приглади един кичур от черната й коса.
— Права си, както винаги. Какво ли щях да правя без теб?
Вместо отговор Джоселин го целуна. Тя усети как тялото му откликна на нейния зов и топлата му ръка обхвана гърдата й. С едва доловима усмивка тя го отведе до голямото балдахинено легло, плъзна се по него и се замисли какво щеше да си вземе за Ямайка.
Деймиън спря пред вратата на дневната, която наричаха просто Крилата. Това бе изключително просторен салон в светли пастелни тонове и позволяваше на дамите да бъдат достатъчно отдалечени една от друга. С влизането си той забеляза, че те се бяха възползвали от това. Алекса стоеше в далечния край, близо до огнището, а майка му и сестра му — до камината в отсрещния ъгъл.
— Добър вечер, дами — поздрави той. Твърдо решен да наложи някакъв, що-годе учтив тон, той уверено прекоси салона. Тази вечер искаше да направи последен опит за помирение: