Тя изстена от удоволствие и плъзна ръце около врата му. Гърдите й се прилепиха до неговите и тя усети трепването на мускулите му. Как само бе копняла за този миг! Целувката му стана още по-страстна. Езикът му се плъзна в устата й, дланите му се спуснаха по гърба й, а после по-надолу по ханша. Почувства коравата плът, която се стремеше към нея.
— Боже, как те желая — рече дрезгаво Деймиън и ръката му се мушна под пелерината й, плъзна се по корсета й и обгърна гръдта й. Алекса усети как краката й се подкосиха. Той бе твърде бърз и намеренията му я плашеха, но не смееше да го спре.
— Не трябваше да идваш — повтори той между две дълги целувки, но не отмести ръката си. Алекса цялата трепереше.
— Аз съм твоя съпруга — прошепна тя — и трябваше да дойда.
Ръката му замръзна на гръдта й. Той остана неподвижен за няколко минути и тя съжали за думите си. Треперещите му пръсти я докоснаха, докато измъкваше ръката си от корсета. Платът болезнено притисна зърната й. На лицето му се изписаха усилията, които полагаше, за да се овладее.
— Ти трябваше да си съпруга на Питър, а не моя. Единственото нещо, за което е права майка ми.
— Аз никога не съм му принадлежала. Аз съм твоя. Направи ме твоя жена, Деймиън!
Той само поклати глава.
— Върви си.
— Моля те… недей!
— Казах, върви в къщата.
Алекса вдигна полите си и се втурна към огромната каменна постройка в далечината, като едва сдържаше сълзите си. Когато стигна, отвори вратата и се стрелна нагоре по стълбите в стаята си. Тя отиде до прозореца и се облегна на студения каменен перваз. Опита се да укроти дишането си и да забрави огнените тръпки, които още пробягваха по тялото й. Впери поглед в далечината към скалите, но не видя високата фигура на мъжа си.
Не биваше да ходи. Той не я желаеше. Не трябваше да се унижава по този начин. А може би не трябваше да бяга.
Алекса се отпусна на перваза. Изгарящи сълзи се търкулнаха по бузите й и стомахът й натежа като олово. Въпреки това тя все още чувстваше вкуса на устните му и желанието, което бе събудила в него, когато докосна гърдите й.
Деймиън също го бе усетил. Това личеше по всяка извивка на красивото му лице. Той бе толкова скован и така трепереше от желание, че я бе изплашил. Може би и затова тя си тръгна.
Къде ли беше сега? Как можа да я прогони? Тя знаеше отговора. Той мислеше за Питър и се бореше със съвестта си. На нея й бяха необходими години, за да приеме своето участие в трагедията, но най-после бе успяла.
Не беше сигурна дали Деймиън щеше да успее някога.
— Готова ли си да си лягаш, мило? — показа се Сара със загрижен поглед. Господарката й кимна и тя мълчаливо й помогна да се съблече. — Поспи сега.
Алекса стоеше до леглото в бялата си нощница с висока яка и дълги ръкави. Тя отново кимна, но не си легна. Сара усети, че иска да е сама и тихо излезе. Алекса се върна до прозореца. Така и не разбра колко дълго бе стояла там. Часовете минаваха, а огънят отдавна бе угаснал. Деймиън не се бе качил в стаята си, което значеше, че може би е долу в кабинета си. Сам.
Глава девета
Алекса спря до леглото си и издърпа тежкия юрган. Вятърът виеше в коридора и почти всички огньове в къщата бяха угаснали. Тя нахлузи пантофите си, взе газената лампа от нощното шкафче и тръгна надолу по стълбите. Права беше — под вратата на кабинета се процеждаше тънка жълта ивица светлина. Без да почука, тя вдигна желязното резе, бутна вратата и влезе.
Деймиън се бе изтегнал на малкото кожено канапе пред тлеещия огън. Косата му бе още разрошена от вятъра, ризата му бе разкопчана до кръста и откриваше широките му мускулести гърди. Алекса навлажни пресъхналите си устни. Спомни си онази нощ, когато го бе видяла в този вид, нощта, когато пияният бе нахлул в стаята й и Деймиън я бе защитил. Спомни си колко гладки и твърди бяха тези гърди и пръстите й конвулсивно трепнаха.
Тя се насочи към него и шумът от стъпките й по дебелия персийски килим го накара да се обърне. Той се изненада и седна на канапето.
— Отдавна трябваше да си заспала.
— Трябва да поговорим — рече тя самоуверено и остави лампата на масата пред него.
— Няма за какво да говорим. Върни се в стаята си.
— Този път — не. Този път няма да си тръгна.
Деймиън замълча за миг, изненадан от дързостта й, а очите му застинаха върху лицето й.
— Върви, по дяволите! — ядоса се той, стана и започна да се разхожда нервно напред-назад пред камината. Изведнъж спря и се обърна. — Минава полунощ. Какво, за Бога, искаш?