— Благодаря ти, Рейни — каза тя и го целуна. Въпреки набитата си фигура, брат й бе единственият, който можеше да мери ръст с Деймиън Фелън.
— Приятно прекарване, скъпа — пожела й Джоселин и я прегърна. Тя беше с две години по-голяма от Алекса, красива и умна. Откакто бе омъжена за Рейни, те двете бяха станали много близки.
— Няма да пропусна нито един танц.
Това не беше истина, а само за успокоение на Джоселин, че наистина се забавлява. Всъщност, ако не бе появата на лорд Фелън през този сезон, тя отдавна да се бе върнала в „Марден“.
Алекса изчака Рейни и Джоселин да тръгнат, след което събра цялата си смелост и се отправи към задната част на къщата. На няколко крачки от вратата тя спря, за да приглади роклята си от златиста коприна и да повдигне дълбокото си деколте, което разкриваше доста от нейните прелести. Този стил на обличане брат й бе приел благодарение на Джоселин.
Градината на лейди Бирмингам беше по-малка от тази на лорд Доринг и имаше само един фонтан. Нощните пеперуди огласяха мрака с жуженето си и миризмата на влажни листа се носеше из въздуха. Алекса обгърна с поглед ниско подрязаните храсти и ароматните цветя — минзухарите и лалетата бяха цъфнали, а саксиите направо преливаха от розовите цветове на мушкатата, но от лорд Фелън нямаше и следа.
Може би търпението му се бе изчерпало.
Въпреки това тя слезе по стълбите и се отправи към високия каменен зид. Още не го бе видяла, когато долови шума от стъпките му по чакъла откъм слабо осветената пътека.
— Надявах се, че ще дойдете — рече той с плътен глас, който странно защо й напомни за комбинацията от остра миризма на коняк и нежния аромат на сметана. При тази мисъл гореща вълна обля цялото й тяло. Тя неволно се хвана за гърлото, където колието й от топази проблясваше на лунната светлина. Още няколко кехлибара лъщяха в сплетената й на кок коса.
— Може би не трябваше да идвам…
— Не… не трябваше, но защо дойдохте? — Мургавата му лъскава кожа се сливаше с мрака, а белите зъби и сините му очи ясно се открояваха.
— Може би… сте ми интересен.
Той се усмихна, защото това бяха негови думи. Почувства се някак по-млад и острите черти на лицето му се смекчиха.
— Сигурно ви привлича опасността, желанието да направите нещо, което брат ви не би позволил.
— Брат ми отдавна се е отказал да ме съветва кое е правилно и кое не. Наистина понякога проявява твърде голяма загриженост, но това е защото ме обича.
— Сигурно е хубаво да има някой, който да се грижи за теб? — рече той.
— Никой ли не го прави за вас?
Той повдигна крайчеца на устата си. Алекса забеляза, че устните му бяха корави, но привлекателни.
— Всъщност не. Преди време аз се грижех за един човек, чието щастие беше по-важно от моето.
— Някоя жена?
— Не.
Незнайно защо, но тя почувства облекчение. Искаше й се да й разкаже за този човек, но в очите му се четеше нежелание да говори за това.
— Защо сте дошли в Лондон? Както виждам, светският живот не ви интересува.
— По работа. Имах намерение да остана само седмица, но… когато ви видях в операта, реших да отложа заминаването си.
Сърцето й трепна, пулсът й заби лудо и дланите й се изпотиха.
— Вие, защо…
— Стига толкова въпроси, Алекса. Нямаме много време.
След миг той я придърпа към себе си, обгърна кръста й с ръка, а краката му се притиснаха към бедрата й.
Преди да докосне устните й, той я погледна в очите и след това страстно я целуна. Дъхът й секна при тази едновременно силна и нежна, наелектризираща целувка. Деймиън се възползва от момента, за да плъзне езика си вътре, и усети как цялото й тяло потрепери. Той вкусваше от сладостта й, отпиваше жадно от желанието, което сам бе разпалил, като я оставяше без дъх. После обхвана лицето й с длани и я целуна още по-силно, като продължаваше да я гали с език.
Никой мъж не я бе желал толкова силно и тя се почувства замаяна, увлечена в някакъв огнен водовъртеж. Дълбоко от нея се изтръгна едва доловим стон на недоволство… или може би на копнеж?
След миг тя го прегърна, без да разбира какво става, уплашена до смърт от този мъж и от това, което я накара да изпита, но най-вече изплашена от самата себе си.
„Мили Боже, какво правя?“ Тя цялата трепереше и едва се държеше на краката си. Отскубна се от прегръдката му и отстъпи назад, олюлявайки се.
Бузите й бяха поруменели. Тя скоро се опомни, отдръпна се още малко и му удари такава звучна плесница, че цялата градина отекна. После се обърна и тръгна, но той я сграбчи за ръката.
— Алекса!
— Оставете ме!
— Съжалявам. Знам, че не трябваше да го правя — каза той и я пусна.