— Деймиън…
Той я прекъсна с целувка. Горещите му знойни устни пропъдиха всеки неин страх и тя почувства как бавно проникваше в нея и как плътта й се разтваряше и го обгръщаше.
Той спря за миг пред последната преграда, плъзна езика си дълбоко в устата й и я преодоля.
В мига, когато той премина, Алекса подскочи от болка, тялото й се изви и сключи около него, като го придърпваше навътре, докато целият потрепери.
— Спокойно, скъпа, най-трудното мина — капчици пот блестяха по челото му. — Добре ли си?
Тя кимна утвърдително, но не бе напълно сигурна.
— Скоро ще познаеш удоволствието.
Така и стана. Горещи вълни обливаха кожата й и огнени водопади се изливаха в нея. Тя притискаше раменете му, докато дебелият му ствол се движеше навън и навътре. Тазът му се стягаше и го тласкаше все по-дълбоко в нея. Нажежената страст я омайваше и тя бе почти в несвяст. След това огнени вулкани изригнаха в нея и се разпръснаха на хиляди капки.
Тя извика името му, а той прошепна нейното, когато тялото му се сгърчи, обладано от изгаряща страст. Изведнъж й хрумна, че можеше да зачене, и сърцето й подскочи. След това се отпусна и се сгуши в наслада. Деймиън я прегърна и тя затвори очи в унес.
Докато наблюдаваше прекрасната си съпруга, Деймиън почувства, че слабините му отново изтръпнаха. Само преди миг я бе обладал, но искаше отново и отново да го направи. Желаеше да я изпълни, да остави своя знак върху нея.
Вместо това отмести влажната й коса от бузите и я целуна по челото. Тя се размърда и клепките й трепнаха. Очите й бяха по-зелени и от най-ранните пролетни пъпки, а миглите — гъсти и черни като гарванови пера. Тя сладко се изчерви и той се усмихна при мисълта, че бе първият й мъж.
— Съмна ли се? — попита Алекса и леко се протегна, като не осъзнаваше все още, че между тях нямаше нищо друго, освен топла плът.
— Не. Унесе се само за малко, но се радвам, че се чувстваш отпочинала.
Той се приведе и целуна едното от нежните розови зърна и то веднага се стегна, а красивите й очи се разшириха.
— Какво има? Идеята бе твоя, доколкото си спомням.
— Да, но…
Той го захапа и леко го дръпна.
— Но какво?
— Не мислех, че можем да го направим отново толкова скоро.
— Не можем, — въздъхна той — защото сигурно те боли, а аз не искам това.
Алекса прехапа устни. Тя се размърда и Деймиън изпита болка при допира с меката й кожа.
— По дяволите.
— Какво има — намуси се тя.
Деймиън хвана ръката й и я сложи върху пулсиращата си плът.
— Това.
Той очакваше, че ще го пусне, но тя го обви с пръсти и бавно ги плъзна нагоре-надолу.
— Полека, скъпа. Толкова го искам, а и ти ме изкушаваш. — Но когато я съзря да лежи гола до него, самообладанието му се изпари.
— Деймиън?
— Да?
— Не мисля, че ме боли.
Дъхът му секна.
— Ако започнем, няма да мога да спра.
— Нито пък аз — усмихна се тя.
— Ти си божествена.
Той се подпря на лакът и я целуна дълго и страстно, после засмука зърната й, докато тя изтръпна, но не проникна в нея, както възнамеряваше, а плъзна ръката си до влажните й срамни устни. Искаше да я види в екстаз и проникна с пръста си в нея. Алекса изстена, обладана от върховна наслада.
Тя се извиваше на дъга и викаше името му, молеше го да не спира. Деймиън не я остави, докато тя не достигна върха. Тялото й замръзна, главата й се отпусна назад, а очите й бавно премигваха, отброявайки вълна след вълна. Невероятната гледка почти го довърши. Той се овладя, но само за миг, точно колкото да потъне в нея. Тласкаше я силно и усещаше как последните й конвулсии съвпаднаха с началото на неговите.
Господи, това беше раят! Той я облада жадно и диво и отново я доведе до оргазъм.
Спаха няколко часа. При първите слънчеви лъчи той пак я люби.
Алекса никога не се бе чувствала толкова щастлива, както сега в леглото до спящия си съпруг. Най-сетне бе жена. Жената на Деймиън. Тя бе графиня Фелън и сърцето й щеше да изхвръкне от щастие.
През деня Деймиън бе постоянно зает — занимаваше се с арендаторите или преглеждаше счетоводните книги в кабинета си, но винаги намираше време за нея. Той сам я разведе из замъка и Алекса сякаш го преоткри.
Той знаеше историята на замъка от разказите на баща си. Някои от кулите датирали още от времето на Уилям Завоевателя, похвали се той с нескрита гордост.
— Той е наша собственост още от петнадесети век. Един от прадядовците ми се е сражавал с Хенри V в битката при Ейджинкърт — разказваше той, докато я водеше нагоре по витата стълба на една запусната кула с изглед към морето. — Той получил замъка като награда за смелостта си — рече Деймиън и се усмихна гордо.