— Аз не знам много за моето семейство от тези времена — каза Алекса. — Брат ми е кръстен на някакъв далечен прадядо от дванадесети или тринадесети век, който е бил рицар. — Рейнър Велики, но нищичко не знам за него. Ще ми се да бях попитала баща си за това, преди да почине.
— С баща ми бяхме много близки — каза Деймиън — и съжалявам, че не можах да го опозная добре.
Това чувство не й бе чуждо. Тя бе само на тринадесет, когато баща й почина, няколко месеца след като бе загубила брат си Крис. И двамата много й липсваха.
— Баща ми беше изключително деликатен човек, нямаше нищо общо с брат ми. Хубаво щеше да е, ако се бяхте срещнали.
— Сигурно — отвърна тихо той.
По-късно същия ден той й разкри неподозирана страна от личността си. В един гълъбарник на покрива на една от кулите Деймиън отглеждаше прекрасни екзотични птици.
Тя пристъпи плахо към клетките им и застина в благоговение пред палитрата от багри и форми.
— Чудесни са — възхити се Алекса. Погледът й не спираше да обхожда красивите птици. — Не съм и предполагала, че можеш да се интересуваш от подобно нещо.
— Ще се изненадаш ли, ако научиш, че се интересувам от поезия или че обожавам живописта? — рече той закачливо.
— Да… Мисля, че да — промълви тя и сякаш гореща вълна се надигна в тялото й. — Но се радвам, че е така. — Погледът й се задържа още миг на лицето му. Алекса си помисли колко загадъчен бе съпругът й и колко много още имаше да научи за него. После отново насочи вниманието си към птиците. — Онези там горе са ми познати, — тя посочи към един едър фазан, пред който бяха разпръснати зърна — това са фазани от Китай, доколкото си спомням, но нямам никаква представа какви са останалите.
Те обходиха гълъбарника, като се спираха пред всяка клетка. Деймиън шепнеше тихо на красивите птици, проверяваше дали имат вода и храна, а в отговор те гукаха и пърхаха с криле.
— Онзи белият, с качулката от дълги пера, е какаду, — каза той — а червената и зелената са папагали.
Той посочи една дребна черна птица с оранжево-червена окраска и дълъг, извит клюн.
— Тази е от Южна Америка, а онези там са сипки. Те гнездят в Африка.
— Откога се занимаваш с това?
— Откакто се помня. То се предава по наследство. В рода ни винаги е имало някой, който се е интересувал от птици. В началото са отглеждали и грабливи, за лов, като соколи и ястреби. Екзотичните пернати бяха слабост на баща ми, а преди това на майка му. Така е било винаги. Може би оттам идва и семейният ни герб, или обратното — гербът е предизвикал този интерес. Не знам точно.
— Това е чудесно.
Деймиън се обърна към нея. Вятърът леко развяваше косата му.
— Според мен ти си чудесна — каза той, наведе се и я целуна.
Алекса усети прилива на желание и краката й отмаляха.
Останаха още няколко часа в гълъбарника. Имаше още много птици — кълвач и дъждосвирци, както и цяла клетка с гълъби. Тя се спря там и забеляза, че някои от тях имаха метални пръстени на крачетата си.
— Това са пощенски гълъби, нали?
Изражението му леко се промени и той сви рамене.
— Едно време бяха забавни. Сега ги отглеждам за месо.
— Защо не изнесем някои от тях навън…
— Защо не се приберем? — прекъсна я той. — Късно е, а и искам да свърша туй-онуй преди вечеря.
В очите й блесна любопитство.
— Добре… но при едно условие.
— Какво?
— Само ако ми разкажеш за майка си.
Това бе тема, която и двамата отбягваха, но Алекса искаше да научи защо те не се понасяха. Трябваше да знае истината.
— Някой друг път — рече той твърдо и тръгна към къщата.
Тя го спря на входа на градината, която бе десет пъти по-малка от тази в „Стоунлей“, но изглеждаше чудесно поддържана.
— Не мислиш ли, че имам право да знам? Аз съм твоя съпруга и роднините ти са и мои.
Деймиън въздъхна уморено.
— Ракел Фелън Мелфорд е последното нещо, за което искам да говоря.
Алекса се усмихна.
— Знам, но все някой ден ще трябва да ми разкажеш за нея. Какво се е случило между вас? Тя със сигурност не е била толкова коравосърдечна жена, когато си бил малък.
И последната следа от усмивка изчезна от лицето му.
— Напротив, беше абсолютно същата — погледът му се зарея в простора към последните лъчи на залязващото слънце. — Но тогава просто не го показваше така, а и баща ми нямаше нищо против. Никога няма да разбера защо я обичаше толкова много.
— Невинаги сами избираме кого да обичаме.
Деймиън я погледна неразбиращо.
— Така е… Както и да е. Той почина, когато бях едва на девет. Майка ми беше на 27, егоистична и капризна. В живота й нямаше място за дете.