Алекса си спомни колко своенравна бе преди години. Колкото и да беше разглезена, все пак един ден детето й щеше да бъде най-важното за нея.
— Сигурно е била невероятно красива.
Той кимна.
— Беше великолепна. За съжаление добре знаеше това. Тя замина за Лондон в деня, когато погребахме баща ми и оттогава все по-рядко я виждах. Не я бе грижа, че оставя деветгодишния си син сам вкъщи, нито че той току-що бе загубил баща си и може би се нуждае от майчина утеха.
— О, Деймиън… — въздъхна Алекса и хвана ръката му, която трепереше от гняв.
— След това всичко просто рухна. Тя прекарваше повечето време в града и пилееше парите на баща ми. Замъкът напълно запустя. От благоприличие изчака известно време и се омъжи за лорд Таунсенд.
— После нещата са се оправили, нали?
Той се усмихна горчиво.
— Двамата с него бяхме като куче и котка. Аз го мразех, защото майка ми му обръщаше голямо внимание, а тя мразеше мен, задето го тормозех. Скоро ме качиха на един кораб и ме изпратиха при баба ми във Франция.
Тя понечи да продължи с въпросите си, но погледът му я спря. Беше казал всичко, което искаше. Може би друг път.
— Съжалявам Деймиън. Само ако можеше нещо да се промени!
— Не ти разказах всичкото това, за да ме съжаляваш, — той сграбчи ръката й — а сега е време да се прибираме.
През цялата вечер бе все така навъсен, но през нощта я люби с неугасваща страст. На сутринта изглеждаше по-добре, сякаш разговорът за миналото му бе помогнал да го преодолее. Той оставаше все така загадъчен и непроницаем за нея.
На следващия ден станаха рано и отидоха до рибарското селце Фелън. От двете страни на тесните калдъръмени улички се редяха малки ниски колиби. Дървените стобори, на които рибарите простираха мрежите си, датираха още от 16-ти век, разказваше й Деймиън.
— Нарочно са ги направили високи и тесни, за да плащат по-малко — обясняваше й той, докато вървяха по главната улица, успоредна на брега. Долу, до морето, жени продаваха прясна риба, раци и омари.
— Виж, Деймиън! — извика тя и посочи към големите черни дупки в канарите надолу по брега. — Тези пещери не водят ли към скалите?
— Право казваш, дъще — намеси се от близката сергия едра възрастна жена, забрадена с червен шал. Рибите пред нея бяха зловещо зинали и безцветните им очи я гледаха обвинително. — Целият бряг е направо надупчен. Едно време тука беше царството на контрабандистите, а някои викат, че и сега е така.
По това време контрабандата процъфтяваше заради войната. Качествените френски стоки бяха лукс, но повечето благородници се осмеляваха да ги използват само у дома.
— Има ли пещери близо до Фелън? — попита го Алекса, като се замисли дали това не бе причината за слуховете около него.
— Аз лично не знам да има — отвърна той, но леко се намръщи.
Алекса не каза нищо повече. Денят бе твърде хубав, за да се остави някакви съмнения да развалят доброто й настроение.
— Според теб коя риба е най-прясна? — попита тя с блестяща усмивка. — Бих искала да я приготвят за вечеря.
Деймиън също се усмихна.
— Вечерята вече я приготвят. Андре ще ни предложи нещо специално, така че рибата ще трябва да почака.
Той се оказа напълно прав. Апетитните ястия, които мосю Ботлер бе приготвял, докато майка му и сестра му бяха тук, бяха останали незабелязани от нея. Тази вечер тя се наслади на вкусните блюда и бе щастлива, че Деймиън ги бе поръчал специално за нея. Специалитетът „Петел във винен сос с ориз и диви гъби“ бе полят с бутилка превъзходно червено вино. След това излязоха да се разходят по пътеката над брега. Когато стигнаха канарите, Деймиън съблече връхната си дреха и я постла между камъните. Положи я да легне и я целува дълго и пламенно, докато тя се вкопчи в раменете му. После вдигна полите й, разкопча панталоните си и я люби.
Това бе шокиращо и невероятно вълнуващо!
— Студено ли ти е, скъпа? — попита я той и я целуна по бузата, когато тя се размърда в прегръдките му. — Май е по-добре да се прибираме.
— Не… не още… моля те — тя склони глава на рамото му и той я докосна по бузата. — Обичам да слушам морето… как се блъска в брега. Океанът като че ли е жив, сякаш има свое сърце.
Той се подпря на лакът.
— Наистина е жив… поне за мен. Затова обичам да идвам тук.
Очите й се спряха на неговите.
— И аз го обичам, Деймиън.
Той нежно я целуна, а езикът му докосна крайчеца на устата й и я възбуди. После той стана и й помогна да се изправи.
— Време е да се връщаме. Горе ни чака топло и меко легло. Още не съм ти се наситил — той вдигна дрехата си и я прегърна. — Ще те любя страстно, лудо, докато ме помолиш да спра.