Алекса се усмихна, когато той се насочи към жълтите светлини в далечината. Забеляза, че мъглата се бе вдигнала.
— Очаква те тежка нощ, скъпи — подхвърли тя и потрепери от желание.
Горе, в спалнята си, те се любиха бързо, после бавно и страстно, докато накрая Алекса засия доволна и уморена.
По-късно, когато се събуди, него го нямаше.
Глава десета
Все още не се бе съмнало. Въпреки че прозорецът бе леко открехнат, не проникваше нито един лунен лъч. Алекса се протегна. Къде ли бе Деймиън? Не можеше да заспи ли? При тази мисъл тя се усмихна. Предната вечер той бе толкова ненаситен любовник, а тя се бе постарала да не го разочарова.
Кога ли бе излязъл? Той така и не идваше. Алекса наметна копринената завивка и тихо слезе по стълбите. Под вратата на кабинета се процеждаше светлина. Тя понечи да вдигне резето и да влезе, но разбра, че съпругът й не беше сам.
Беше неприлично да подслушва, но… Тя долепи ухо към вратата и с изненада чу не един, а два непознати мъжки гласа, които звучаха приглушено. След миг тя подскочи от уплаха. Те говореха на френски.
О, Небесни Отче! Тя се приближи към вратата и се заслуша в разговора им. Слава на Бога, че й бе дал госпожица Парсънс, нейната стара своенравна гувернантка. Тази женица я бе изтормозила, докато не научи езика. Това бе първият път, когато се почувства благодарна на мис Парсънс.
Вратата беше доста дебела и Алекса едва долавяше думите им.
Тя хвана леко резето, бавно го повдигна и старото желязо се отмести. Отвори вратата не повече от един процеп, но и това й бе достатъчно. Тя видя Деймиън, в черните си бричове и бяла риза, да говори на другите двама. Те бяха дебело облечени заради студеното и влажно време. Носеха пуловери и шалове, а мокрите им палта висяха на един стол.
Алекса пристъпи малко вляво, за да обхване с поглед и останалата част от стаята. Още един мъж стоеше скрит в сянката. Той изглеждаше закоравял и безмилостен, с изпито и набръчкано лице. Беше облечен като селянин или като моряк. Странни хора, помисли си тя и се зачуди какво ли ги бе довело тук, в замъка „Фелън“.
Отговорът дойде мигновено и устата й пресъхна от уплаха. Контрабандисти! О, Боже, значи слуховете са били верни. Тя сви ръце в юмруци и сърцето й заби неудържимо. Мили Боже, Деймиън се занимаваше с контрабанда!
„Успокой се! — каза си тя. — Сега, когато знаеш истината, можеш да му помогнеш.“ Но защо се изненада така! Всички улики бяха под носа й. Той бе наполовина французин, харесваше френските ястия, виното и скъпия коняк. Ами пощенските гълъби и пещерите?
Алекса знаеше, че той се нуждаеше от пари. Заради тях се ожени за нея. Може би е бил отчаян и се е забъркал с контрабандистите, за да оцелее някак.
Тя си пое дълбоко въздух. Нямаше защо да се страхува. Той се бе захванал с това заради парите, но сега вече не му трябваха. Най-добре би било да се оттегли.
Тя отново насочи вниманието си към другите мъже. Те говореха за задачата, молеха Деймиън да им помогне, разправяха за някакви документи, които им били необходими. Убеждаваха го, че той трябвало да им ги намери. Генерал Моро бил отчаян, той се нуждаел от информацията, за да организира атаката. В противен случай много французи щели да загинат. Деймиън трябвало да се свърже с информатора си, да вземе документите и да се погрижи да стигнат до Франция. Мъжете казаха, че ще се върнат след пет дни и дотогава той трябвало да бъде готов.
— Можете да разчитате на мен, както винаги — заяви Деймиън на френски и Алекса едва преглътна от уплаха. Тя затвори вратата с треперещи ръце, облегна се на нея, като все още не смееше да си поеме дъх.
Не контрабандист, а шпионин! Гнусен предател! Родоотстъпник! Тя едва се отлепи от вратата и се заизкачва по стълбите горе. Имаше чувството, че всеки момент ще избухне.
О, Боже, какво направи той?
Какво щеше да прави тя?
След като се добра до спалнята си, тя затвори вратата след себе си и се пъхна в леглото. Леглото на Деймиън, леглото, в което преди миг я бе любил. Всичко в нея се преобърна и горещи сълзи бликнаха от очите й. Искаше да се махне оттук и да не се обръща назад, да бяга, да бяга и никога повече да не го срещне. Искаше да се престори, че не се познават, да забрави всичко между тях… Искаше да мисли, че нищо не се бе случило, че не изпитваше никакви чувства към него, че той не я бе излъгал, не я бе мамил, не бе откраднал сърцето й.
Алекса заби пръсти във възглавницата. Искаше да се махне, но постепенно разбра, че не можеше да го стори. Трябваше да остане там, където Деймиън я бе оставил. Не можеше да се издаде, че знае, не биваше да събужда подозренията му. Страхуваше се да не би той да разбере, че тя току-що бе узнала ужасната му тайна.