Тя избра „Грилън“, тъй като Деймиън отсядаше в „Клеърдън“. Стаите не бяха толкова луксозни, но хотелът се ползваше с добра репутация.
Алекса се облегна на седалката в каретата. Чувстваше се сломена от тежкото пътуване по неравните пътища. Съзнанието й все още бе замъглено от изтощителното лудешко препускане към града. Колкото и да бе уморена, Лондон я очарова както винаги. Въпреки че бе влюбена в необятния морски хоризонт, в бедното рибарско селце и в хората от замъка, гъмжащият като кошер град възвръщаше жизнеността й. Той й вдъхваше смелост, когато бе уплашена, обнадеждаваше я, когато бе отчаяна, даваше й сила, когато бе сломена.
Тълпите по улиците, търговците по брега, кафенетата, сергиите с книги, порочността около „Ковънт Гардън“… Обичаше павираните улици, хлапаците, които нападаха пощенската кола, коминочистачите и вехтошарите, всички звуци, дори и гадните миризми.
Щом ги чуеше, Алекса ставаше по-сигурна, някак по-решителна. Това бе нейният народ и тя ги обичаше. Англия бе нейната родина и тя бе решена да я защитава.
Като си пробиваше път покрай файтони, кабриолети и двуколки, каретата трополеше по улиците на Уест Енд и най-сетне стигна крайната си цел — сградата на кавалерията в двореца „Уайтхол“.
Алекса нахлупи качулката си, слезе от каретата и се забърза към издигнатата постройка под часовниковата кула. Отпред бе стражата, с алени туники и блестящи медни копчета, с бели пера на шлемовете, които се развяваха от утринния бриз.
Тя мина покрай тях и влезе. Цялата трепереше при мисълта за предстоящата съдбоносна среща.
Мили Боже, помогни ми да се справя с това! Тя не искаше да мисли за Деймиън. След всичко, което бе направил, не бе длъжна. Тъмният му образ се появяваше като призрак пред очите й. Ако имаше и най-малкото съмнение, ако имаше и най-малката вероятност да греши, нямаше да е тук сега. Ако имаше друг начин да го спре… Алекса знаеше, че няма.
Пое си дълбоко въздух, прекоси мраморното фоайе и се насочи към униформения войник зад голямото бюро.
— Извинете — младежът вдигна глава и я погледна — дали можете да ми помогнете? — Той имаше кафяви очи и хубава усмивка. Не му даваше повече от 23.
— Какво мога да направя за вас, госпожице?
— Идвам при генерал Стрикланд. Казвам се Алекса Гарик — не посмя дори да се представи като лейди Фелън. Освен това генералът нямаше да се сети коя е.
— Съжалявам, — отвърна войничето — но генерал Стрикланд не е в града.
— Кога… кога ще се върне?
— Страхувам се, че не знам точно, мис.
— Трябва незабавно да го видя. Знаете ли къде е заминал?
— Нямам право да ви кажа.
— Но аз изминах толкова път! Генералът е приятел на брат ми… Полковник Гарик? Сигурна съм, че ако знаеше, че съм тук, щеше…
— Не мога да ви кажа къде е, мис, но мога да ви кажа, че не е в страната.
— Не е в страната ли? — Думите й издадоха напрежение, но вече беше късно. Една жена от другия край на фоайето погледна към нея, а офицерът, с когото тя разговаряше, постави монокъла си и я изгледа продължително. — Съжалявам… просто помислих… — Тя тръгна да излиза, но някой застана на пътя й.
— Предполагам, че бих могъл да ви помогна, госпожице… Гарик ли казахте?
— Да… това казах, но…
— Полковник Дъглас Беуик от Седми лекокавалерийски полк на вашите услуги.
Тя поклати глава.
— Не мисля, че можете да ми помогнете.
— Виждам, че сте разстроена. Защо не отидем в моя кабинет, където ще можем да поговорим на спокойствие? — предложи той с подкупваща усмивка. Той бе слаб, доста нисък, със светлокафява коса, кестеняви очи и червендалесто лице.
— Аз… не знам… драгуните ли казахте? — Той се усмихна.
— Познавам брат ви твърде добре. Как е полковник Гарик напоследък?
— Той също е извън страната, за съжаление.
Кестенявата му вежда трепна.
— В такъв случай настоявам да ви помогна. Сигурен съм, че брат ви ще се ядоса, ако разбере, че не сме ви обърнали нужното внимание.
Дъглас Беуик я отведе в кабинета си и я настани в едно от червените кожени кресла срещу бюрото си. Той забеляза, че бе хубава, с изящни черти и със слаба, но женствена фигура. Красотата, както и наглостта и парите, бяха семейна черта на всички Гарик. Дъглас отиде до бюфета и й наля чаша коняк.
— Заповядайте, — той й подаде чашата — изпийте това. Ще се почувствате по-добре.
Тя отпи голяма глътка. Ръцете й трепереха, забеляза той, когато мина зад бюрото и седна в коженото си кресло с висока облегалка. Той също потрепери от вълнение. Какво ли искаше момичето от Стрикланд? Защо ли бе толкова разстроена? Семейство Гарик бяха невероятно заможни. Брат й винаги се държеше надменно и резервирано, така че от тайните на това семейство можеше да се извлече само полза.