— Добре ли сте? — Тя кимна. — Е, добре. Сега, защо не ми разкажете за какво става дума?
Тя не отговори веднага. Изглеждаше неуверена и всеки момент щеше да си тръгне. Устната й се разтрепери и сълзи бликнаха от красивите й зелени очи.
— Извинете — изхлипа тя, докато бъркаше в чантичката си. Извади оттам една дантелена кърпичка и изтри влажните си страни. — Не мога да повярвам, че това е истина.
— Всичко е наред, госпожице Гарик. Успокойте се. Няма защо да бързаме.
Тя се овладя и лицето й стана сериозно.
— Най-напред, името ми вече не е Гарик, а Фелън. Алекса Фелън. Деймиън Фелън е мой съпруг.
— Графът? — възкликна полковникът и се наведе над бюрото.
— Да.
Колко интересно! Той ненавиждаше този развратник още от времето, когато учеха заедно в Оксфорд. Фелън винаги бе по-добрият ученик. Той бе прекалено красив, добре сложен и имаше далеч по-голям успех сред жените. Един ден графът бе хванал Дъглас да лъже и оттогава се мразеха.
Ръката му неволно се стегна под бюрото. Въпреки че Фелън никога не спомена за инцидента, той не криеше ненавистта си към него. Тя личеше във всеки негов поглед, в извивката на устните му, във всяка отчетливо произнесена дума. Дъглас се бе заклел да изтрие един ден това подигравателно изражение от лицето на графа.
Той се усмихна на Алекса.
— Значи проблемът е свързан с графа?
Тя се изправи рязко, като стискаше кърпичката си.
— Бих искала да ви се доверя, полковник. За тази цел обаче трябва да ми дадете думата си на офицер и на джентълмен, че ще се отнесете почтено към съпруга ми.
— Естествено, лейди Фелън. Давам ви своята лична гаранция. А сега… какво точно е сторил той?
— Той… той е шпионин.
Дъхът излезе от устата му със съскащ звук. Фелън — шпионин? И до него бяха стигнали разни слухове, но не им вярваше особено. Всъщност, доколкото си спомняше, някой от по-висшите лично се бе заел със случая и бе доказал невинността на графа.
— Сигурно има някаква грешка, защото покойният граф, бащата на лорд Фелън, беше голям патриот.
— Може би. За съжаление той е починал, когато Деймиън е бил много малък. Съпругът ми е наполовина французин по майчина линия и е живял доста време при баба си във Франция. Очевидно… сърцето му е останало там.
Беуик заобиколи бюрото и застана пред нея, като съсредоточено наблюдаваше гамата от чувства, които се сменяха на лицето й. Той приклекна до нея и взе ръцете й — леденостудени и треперещи.
— Постъпихте правилно, лейди Фелън.
„Това е най-доброто за кариерата ми“ — помисли си той и злобно се ухили наум. Залавянето на предател щеше да го направи герой. Точно от такъв трамплин се нуждаеше. А това, че Деймиън Фелън беше жертвата, правеше успеха още по-сладък.
— Струва ми се, че още не сте ми разказали всичко. — Той нежно стисна ръцете й и седна в отсрещното кресло. — Хайде да започнем отначало.
Глава единадесета
Алекса се облегна на твърдата седалка в пощенската кола, която се тресеше и подскачаше с главоломна скорост по изровения път към дома. Срещу нея седеше Сара и загрижено я наблюдаваше. Току-що бяха тръгнали от Райе и се носеха към брега. Пътуването до Лондон бе към своя край.
— Сигурна ли си, че си добре, мило? — попита я прислужницата иззад един едър търговец с голям корем. — Бяла си като платно. Да не си прихванала болестта на лейди Джейн?
— Нищо ми няма. Просто съм уморена.
Тя бе обяснила на Сара, че заболяването на лейди Джейн се оказало фалшива тревога и че когато тя пристигнала, приятелката й вече била на крака.
— Лейди Джейн е напълно здрава, а ти се чувстваш зле. Не трябваше да се хвърляш така лудо с главата напред. Съпругът ти ще побеснее, когато научи на к’во си се подложила.
Съпругът й. Мили Боже, какво направи тя? Разказа всичко на полковник Беуик, цялата истина и изпълни плана си, както го бе замислила. Болката бе непоносима, както и внезапното чувство на вина.
Ти нямаше друг избор — помисли си тя за сетен път, но това не смекчи болката. Том само се възползва от теб. Изобщо не го е грижа за теб. Той се ожени за парите ти и за да утоли плътската си страст. Чувството на вина обаче не я напускаше.
Алекса се замисли за завръщането на мъжа си и за документите, които със сигурност носеше. Полковник Беуик с хората си щеше да причака французите на брега при опита им да откраднат тайните на Англия. Той щеше да ги залови.
Деймиън щеше да отиде в затвора. Или по-лошо. Предателите ги бесеха, нали?