Дълбоко в себе си тя осъзнаваше истината, но отказваше да приеме, че можеше да се случи. Тя трябваше да прекрати неговия шпионаж, но…
Болката стана още по-остра, пареща, непоносима. Защо се случи всичко това? С какво бе заслужила такъв мъж? Защо се бе влюбила в него?
При мисълта за любовта й тялото й се преви от болка. Тя се бе опитала да го отхвърли, бе се борила с цялото си съзнание, бе се страхувала, но не можа да го предотврати. Мили Боже, как можеше да обича такъв мъж?
Алекса си бе задавала поне стотина пъти този въпрос, но все не намираше отговор. Съвестта я гризеше и не я оставяше на мира.
Когато най-сетне пристигна във Фелън, изтощена, сломена и отчаяна, тя се качи направо в спалнята си. Сара се въртеше като квачка около нея, носеше й топли бульони и нагрети тухли за краката. Монти също се тревожеше за нея, а готвачът непрекъснато вареше разни отвари. Всъщност болестта й бе изцяло нейно творение. Тя придаваше блед цвят на кожата й, караше я да плаче и разяждаше душата й.
Минутите летяха, а часовете се точеха и изглеждаха безкрайни. Тя знаеше, че Деймиън ще се върне. Срещата му с французите бе насрочена за тази вечер. Човек като него не би ги подвел.
Алекса трепна, когато от преддверието долетяха стъпки и шепот от нареждания. Тя разбра, че съпругът й си е у дома.
— Къде е тя?
Тя никога не би сбъркала този кадифен леко дрезгав глас. Той се бе върнал, за да изпълни дълга си.
— Горе в стаята си, господарю — отвърна икономът. — Прислужницата Сара й занесе малко бульон. Може би вече е по-добре.
Деймиън с няколко скока изкачи стълбата и сърцето й сякаш замря. Знаеше, че ще е трудно, но не бе очаквала тази остра болка в душата си.
— Алекса, — той влезе през вратата между спалните им — добре ли си? Монти ми каза, че си била болна — той носеше кожени бричове и ленена риза, а ботушите му стигаха до коленете. Разрошената му коса блестеше на светлината от лампата. — Как се чувстваш?
— Оправям се — отрони тя, без да го погледне — или ще се оправя до ден-два. Няма защо да се тревожиш. Може би ме прихвана от Джейн. — Трябваше вече да е разбрал за пътуването й до Лондон.
Той взе ръката й, наведе се и я целуна по челото.
— Монти ми каза за твоята кратка експедиция. В днешно време е опасно сама жена да пътува. — Деймиън й се усмихна толкова нежно, че сърцето й се преобърна. — Трябва да те държа в скута си.
Сълзи се появиха в очите й, но тя ги потисна.
— Липсваше ми — призна му Алекса. Господи, как искаше това да не бе истина. Тя бе тъгувала по него дори когато изрече думите и разкри тайната му, дори сега, когато знаеше какво предстои. Би трябвало да го мрази, би трябвало да гледа на него като на предател, но можеше да види само невероятно красивия мъж, който бе превзел сърцето й.
— И ти ми липсваше — промълви той с дрезгавия си глас. — През тези четири дни мислех единствено как страстно ще те любя. — Той докосна устните й. — Изглежда, ще трябва да почакам.
Наистина ли бе мислил за нея? Верен ли й бе останал? Сигурно никога нямаше да разбере истината.
— До утре ще ми мине, обещавам. — Но знаеше, че никога нямаше да се оправи. — Можем да идем с каретата до селото или на пикник край брега. — Тя затвори очи, неспособна да издържи на този пронизващ поглед. Ако не знаеше истината, сигурно би повярвала на думите му.
— Давам ти срок до утре сутринта. Ако не си отново на крака, ще повикам доктор.
Алекса кимна. Утре това нямаше да има значение. До утре съвместният им живот щеше да е минало.
— Почини си, мила. Имам разни планове за леглото, но ако си болна, нищо няма да се получи — той я целуна нежно, а в очите му блесна копнеж.
Усети изгаряща болка в сърцето. Искаше й се да вие, да блъска с юмруци и да плаче от отчаяние. Искаше да прокълне цялата тази подлост.
Тя го наблюдаваше как излиза и се заслуша в стъпките му към другата стая. След това той размени няколко думи с Монти.
Алекса внезапно потрепери от студ. Кога ли щяха да дойдат онези? А може би Деймиън щеше да ги посрещне на брега? Все едно, тя трябваше да е там. Тя бе стигнала дотук и независимо от резултата бе решена да доведе започнатото докрай.
С треперещи ръце тя облече една подходяща тъмнокафява рокля и сплете косата си на дълга плитка. Уви едно одеяло около раменете си и седна пред прозореца. Навън пълзеше гъста мъгла, която скриваше месеца. Вълните се разбиваха с трясък сякаш не в брега, а в сърцето й.
Тя се чудеше къде ли бяха Беуик и хората му. Дали ги бе довел от близкия Фолкстоун, както й бе казал? Там имаше гарнизон, който поддържаше бойните укрепления за брегова защита срещу французите.
Часовете неусетно отминаваха. Позлатеният часовник тягостно отмерваше минутите в тишината. Някакъв шум долетя и сетивата й се изостриха. Деймиън минаваше наблизо, не можеше да сбърка големите му крачки. След това долови затръшването на вратата, когато той излезе в коридора.