Като събра цялата си смелост, опитвайки се да запази спокойствие, Алекса вдигна тежката си вълнена пелерина и се уви в нея. Качулката падаше ниско над очите й. Тя изчака за миг и тихо последва съпруга си надолу по стълбите.
Когато стигна до задната врата, тя се спря, наблюдавайки как високият му силует се движеше към скалите. Алекса излезе от къщата, но остана скрита в сянката й, докато той не тръгна да се спуска по брега.
После се затича по тясната пътека, като дишаше ускорено и неравномерно. На върха на скалите отново се спря. Очите й се взряха в мрака, за да открият французите, Беуик и хората му.
Две малки лодки със свалени мачти се поклащаха по вълните до брега. Шестима мъже стояха близо до водата, а други трима вървяха по пясъка. Деймиън се насочи към тях. Той носеше черна кожена чанта, в която може би бяха нужните им документи. Със затаен дъх Алекса приклекна зад една камара камъни. Долу на пясъка, след извивката на брега, скрити зад една скала, Беуик и хората му тихо се промъкваха. Войниците бяха в червени униформи и носеха мускети с байонети. Беуик измъкна сабята си и тя злобно проблесна на светлината на тънкия полумесец.
Алекса извърна очи към Деймиън и сърцето й заседна на гърлото. В съзнанието й нахлу образът на нейния любящ съпруг — как я прегръща, как я целува и как й шепне страстно. Тя си спомни за онази нощ в странноприемницата, когато той бе нахлул в стаята й, готов да я защити. Спомни си как се бе застъпил за нея пред майка си, как го бе тормозила мисълта, че с брака си предава брат си. Тя си спомни за красивите птици, разходките по брега и за малките неща, с които се бе опитал да й достави удоволствие.
Истината блесна пред нея и тя разбра, че независимо от всичко не можеше да понесе мисълта Деймиън да попадне в затвора или да бъде въвлечен в скандал. Или да го ранят в предстоящия сблъсък.
И в най-необузданата си ярост не можеше да допусне, че той ще намери смъртта си.
О, Боже, какво направих?
Алекса се затича. Ако успееше да стигне до него, преди британците да завият зад ъгъла, можеше да го предупреди за опасността. Той можеше да избяга с французите. Ако се доберяха бързо до лодките, можеха да се измъкнат. Във Франция щеше да е в безопасност.
Тя тичаше покрай скалите и острият вятър се впиваше в бузите й. Трябваше да измъкне документите. Всевишни Боже, тя трябваше да защити родината си, но успееше ли, Англия щеше да бъде спасена, а Деймиън щеше да избяга.
Тя се спусна стремглаво по стръмната песъчлива пътека. Падаше и ставаше, пързаляше се. Острите камъни режеха ръцете й, раздираха коленете й и разкъсваха роклята й. Когато стигна до брега, обувките й бяха пълни с пръст и дребни камъчета се бяха забили в ходилата й. Тя захвърли пантофките и продължи да тича. Дълбокият пясък я теглеше надолу и нещо се вряза в петата й. Алекса стисна зъби, за да не изкрещи от болка. До този момент мъжете не я бяха забелязали и тя не посмя да извика. Краката й горяха от болка. Сърцето й щеше да изхвръкне, но тя си наложи да продължи. След няколко метра, точно когато го достигна тя се извърна и изтръгна чантата от нищо неподозиращите му ръце.
— Това е капан — изхлипа тя, докато стискаше към себе си чантата и отстъпваше назад. — В-в-войниците идват. Трябва да бягаш!
Тя видя как лицето му пребледня.
— Исусе Христе! Алекса, какво си направила? — Деймиън тръгна към нея, но тя продължи да върви заднешком. Краката й издайнически трепереха и горещи сълзи обливаха бузите й.
— Нямаш време. Трябва да тръгваш, преди да е станало твърде късно.
В този миг той ги зърна как се подадоха иззад брега. После се втурнаха към него по пясъка. Първият залп прониза тишината и смъртоносните куршуми засвистяха на сантиметри над главите им.
— Върни се при скалите — извика й той и застана между нея и войниците. Хвана я за ръката и я задърпа натам. — Трябва да се скриеш.
Последваха още изстрели, които разпръснаха французите и изпълниха въздуха с острата миризма на барут. Беуик извика да заредят отново пушките и Деймиън я свали на пясъка, като я прикри с тялото си.
— Не бива да го правиш — изстена Алекса, невярваща на очите си. Страхът за живота му бе сковал мисълта й. — Бягай! — Защо Деймиън не се опита да избяга? Мили Боже, той рискуваше живота си за нея, като пренебрегваше собствената си сигурност и забравяше, че можеха да го заловят. — Деймиън, моля те!
Просвистя следващият залп и докато войниците зареждаха, той я изправи и я задърпа към скалите, твърдо решен да я спаси.