— Деймиън! — извика тя, но вече беше късно. Шестима от войниците на Беуик се хвърлиха върху него и го повалиха на пясъка.
В същия миг Алекса усети как една ръка запуши устата й, а друга я хвана през кръста.
— Не! — изкрещя тя, когато един от французите — едър, тъмнокос мъж — я задърпа към лодките. — Пуснете ме!
Тя се дърпаше, съпротивляваше се, но той здраво я държеше. Ругаейки, мъжът продължи да я влачи към брега. След това нагази във водата, качи я на една от лодките и я бутна навътре.
— Деймиън! — извика тя, като се взираше към брега, но войниците бяха обградили съпруга й, удряха го с юмруци и го ритаха. Французите се прицелиха с пистолетите си и неколцина британци паднаха мъртви на пясъка.
— Бързо! — изкрещя някой. — Побързайте! — и мъжете започнаха да гребат.
Тя се опита да се отскубне от ръцете на мъжа, но той лесно я укроти, като я притисна ниско, макар че в този миг стреляше с пистолета си по друга група войници, които тичаха към тях. Наоколо мъжете трескаво действаха. Вдигнаха платната и скоро брегът остана далеч зад тях. Лодките пореха вълните, а силният вятър ги носеше все по-навътре. Изстрелите все още отекваха, но вече бяха спорадични, далечни и неясни.
Алекса се втренчи във водата и разбра, че последната възможност за бягство бе да се хвърли в тъмната шумяща пяна след лодката. Тя приклекна и след това бързо се изправи, готова да скочи. Замисли се колко ли дълго щеше да издържи да плува с тежката рокля, теглеща я към дъното.
— О, не, англичанке — рече якият мъж, като я сграбчи за раменете и попречи на безумната идея. — С най-голямо удоволствие бих те оставил да се удавиш, — продължи той на френски — но полковникът се нуждае от теб.
— Внимавай с дамата! — каза един висок, внушителен мъж иззад тях. Прошарената му коса проблясваше над изпитото му лице. — Тя е съпруга на нашия приятел и той не би искал тя да пострада.
— Малката кучка ни предаде!
— Не можеш да бъдеш сигурен. — Полковникът се приближи и издърпа чантата от треперещите й ръце. Тя бе забравила, че я държеше. — Може и да е наша приятелка, нали така? Както виждаш, тя носи това, за което бихме толкова път.
Алекса се сепна при мисълта, че всъщност несъзнателно им бе помогнала.
— Проклет французин! Не съм ти никаква приятелка.
Полковникът се изсмя тихо.
— Знам коя си, госпожо Фелън. Знаем още, че семейството ти е заможно. Англичаните сигурно ще искат да си те вземат обратно и ще ни платят за това.
Обзе я неочаквана надежда, но и безпокойство.
— Какво искате?
— Съпруга ти, разбира се. Майорът е много надарен човек.
— Съпругът ми е… е майор? — думите заседнаха на гърлото й.
— Офицер от елитната кавалерия на Наполеон. Е, това е само един почетен чин, но напълно заслужен. Въпреки че тук повече не ни е нужен, има други места, където може да прояви таланта си. — Той прикова поглед в нея. — Междувременно, мадам, трябва да сте благодарна, че съпругът ви е още жив.
Деймиън изрева от болка и закри нараненото си лице с ръка. Кокалчетата на ръцете му бяха разранени, устните му подути и целият бе в синини. Ребрата му бяха счупени и дори дишането му причиняваше болка. Той потрепери и се свлече на мръсната слама, натрупана в ъгъла на килията му в гарнизона във Фолкстоун. Замаян, той едва успя да потисне отвращението си и да не повърне.
По дяволите, имаше ли някоя част от тялото му, която да не го болеше? Ако имаше, явно още не я бе открил.
От друга страна, беше късметлия, че изобщо бе жив. Ако не беше заради Алекса, сигурно отдавна щеше да е мъртъв.
Когато се сети за нея, го обзе луда ярост. За Бога, та тя му беше съпруга! И все пак го бе предала. Той бе пребит и смазан, спеше сред плъховете в тази гадна килия заради нея. Стисна зъби при мисълта докъде бе стигнала, за да го спре. По дяволите, тя бе обещала да бъде с него в добро и зло. Ако не доверие, дължеше му поне малко преданост.
След това си я представи устремена надолу по брега към него и отново видя сълзите в очите й. Може би накрая бе спасила честта си, като рискува живота си заради него.
Гневът му утихна и Деймиън неволно й се възхити. Тя бе събрала цялата си смелост, за да тръгне срещу него. Той бе неин съпруг все пак, а жените рядко се противопоставяха на мъжете си. Освен това семейството й също щеше да пострада. Скандалът щеше да бъде съкрушителен, но Алекса действаше винаги по убеждение. Тя бе направила онова, което смяташе за свой дълг и в едно тайно кътче от сърцето си той се гордееше с нея.
Деймиън въздъхна в мрака и се опита да преодолее мисълта, че тя е трябвало да си затвори очите за делата му, колкото и страшни да бяха те, за политиката, дори и за войната. Той си спомни ласките и страстите, които ги бяха сближили, нощите, когато лежеше в прегръдките му, и се зачуди дали и тя се връщаше към същите мигове. Може би заради тези спомени се бе опитала да го спаси с риск за живота си, пренебрегвайки куршумите, които едва не разкъсаха крехкото й тяло.