Озбърн го погледна недоумяващо, но Беуик само се ухили. Той се втренчи в огледалото и си представи блестящите златни нашивки на повишението. Почувства се сякаш всичко беше вече свършено.
Алекса застана в горния край на стълбите, пое си въздух и се замисли за предстоящия, пълен с неизвестност ден. Отдолу се носеха ароматът на топъл хляб и цветистите френски думи, с които готвачката хокаше сина си.
Тя се хвана за парапета и заслиза надолу. Къщата беше от бял камък, с дебели стени и покрив от плочи, доста малка, но удобна, добре обзаведена и безупречно чиста.
— Виждам, че си готова. Добре. Надявам се, че престоят ти тук не е бил неприятен.
Тя се втренчи в мъжа, който стоеше долу пред стълбите, и се опита да се усмихне.
— Вие бяхте неочаквано любезен домакин, мосю Туден, като имаме предвид обстоятелствата. Мисля, че трябва да благодаря на вас и на полковник Лафон.
Откакто бе пристигнала миналата седмица, когато лодките се бяха добрали до рибарското селце Булон, тя бе настанена в дома на Андре Туден. „Настанена“ не бе най-точната дума. По-скоро — затворена.
— Една хубава жена винаги е добре дошла, малката ми, без значение от политическите й пристрастия.
Той бе възрастен мъж с издути гърди и гъста бяла коса. Държеше се като баща, беше любезен и не обръщаше внимание на яростните й пристъпи, на капризите и мрачните й настроения.
— Жена или не, — рече тя — благодарна съм ви за удобствата, които ми предложихте.
— А компанията? Надявам се и тя да е била задоволителна.
Алекса се усмихна широко. Трудно й беше да се ядосва на човек като Туден, който, при все че беше французин, съчувстваше на тежката й съдба. Самообладанието му бе някак успокояващо, а нежността му — истинска утеха. Още в самото начало той я увери, че никой няма да я нарани, че рано или късно ще я върнат в Англия, а съпругът й — във Франция.
— Ще ви липсва ли? — я бе попитал веднъж французинът, когато я бе намерил да се взира през прозореца. В далечината на хълмовете на Булон се извисяваше стар порутен замък.
— Съпругът ми е предател. Ще се радвам да го видя в затвора, но…
— Но?
— Но… да… ще ми липсва. Знам, че не трябва, но е така.
— Може би след войната ще дойдете при него във Франция.
— Не, мосю. Това е немислимо.
Тя нямаше да се върне дори и ако Деймиън го поискаше. А след това, което направи, той едва ли би го пожелал.
Туден въздъхна и гъстите му кафяви вежди странно се повдигнаха.
— Може би един ден пак ще се срещнем.
— Може би.
— Нека добрият Господ ви закриля.
— Мерси, мосю. Ако всички французи бяха като вас, нямаше да има война.
Думите й го трогнаха и той се усмихна.
Когато отвори вратата, полковник Лафон ги чакаше пред входа, а слънцето се отразяваше в месинговите копчета на шинела му. Той носеше тъмносинята униформа на гренадир — кавалерист, същата каквато би носел и съпругът й. Тънки сребърни жилки над слепоочията му контрастираха с гъстата му тъмнокафява коса.
— Лодките са готови, мадам. Надявам се, че и вие.
— Повече от всякога, полковник.
Глава дванадесета
Деймиън се протегна, въпреки че с вързани ръце му бе доста трудно. Ризата му беше разкъсана, бричовете омазани, а косата му падаше на сплъстени кичури над челото.
Той вървеше по брега, следван от Беуик и хората му, и с нетърпение очакваше да приключат с размяната, която щеше да върне жена му невредима у дома. При все че бе сигурен в нейната предпазливост, от опит знаеше колко импулсивна можеше да бъде. Нима не се бе възползвал от буйния й нрав за долните си цели? Той се бе молил Алекса да се владее, за да не се случи нищо непредвидено, но тревогата не го бе напуснала нито за миг в мрачната килия. Прокле я, после прокле и себе си, задето я бе забъркал в това.
Деймиън огледа неясния хоризонт. Гъста мъгла се стелеше над водата край брега. Тънките й пипала вече се прокрадваха и към тях и закриваха движенията им. Наближаваше десет, часът на уречената среща. Лафон беше изряден — щеше да се справи с всякакви непредвидени пречки, но щеше да пристигне навреме.
Беуик прошепна нещо на един от войниците и се обърна към Деймиън:
— Ти си късметлия, Фелън. Не отговори на въпросите ми, а ето че ще се върнеш и у дома.
— Изглежда, сте забравили, полковник, че замъкът „Фелън“ е моят дом.
— О, да, вярно. Е, тогава със сигурност ще ти липсва, щом заминеш.
— Можете да сте спокоен, че ще е така.
— Ами съпругата ти, Фелън? И тя ли ще ти липсва?
Нещо трепна в гърдите му.
— Да, ще ми липсва — отсече той.
Беуик се ухили самодоволно.