— Не се тревожете, Ваше благородие, аз ще се погрижа за съпругата ви. Може би графинята ще намери утеха в леглото ми.
Деймиън се хвърли към него, но стражите го хванаха за раменете и го дръпнаха назад.
— Внимавай, лорд Фелън, да не получиш още някой урок за добри обноски, преди да са пристигнали твоите приятелчета.
Графът не каза нищо. Той вече виждаше тъмните очертания на платната в далечината, обвити в мъгла. След няколко минути лодките щяха да са на брега.
Скоро носовете им се плъзнаха по пясъка. Лафон и хората му слязоха и ботушите им шумно нагазиха във водата. Когато полковникът се протегна, за да помогне на Алекса да слезе, Деймиън въздъхна с облекчение. Тя бе у дома. Това бе най-важното.
Мъжете все още бяха далеч. Беуик го блъсна към тях, но той се препъна и с усилие се задържа на крака. Вятърът смъкна качулката й и той можа ясно да види лицето на Алекса. Страните й бяха бледи и влажната й бакърена коса падаше върху раменете й, но лицето й бе все така красиво. Огън се разгоря в слабините му и устата му пресъхна. Искаше да я грабне и да я люби дълго и страстно. Един въпрос изникна в съзнанието му: „Какво ли щеше да прави без нея?“
— Време е да си вървите, Ваше благородие — изсъска Беуик и го бутна отново напред.
Деймиън продължи да се движи, ботушите му скърцаха и потъваха в пясъка. Очите й се спряха върху него и той се опита да отгатне мислите й. Чудеше се дали някога би му простила.
Алекса наблюдаваше приближаването на съпруга си, погледът й бе прикован върху лицето му. Едното му око бе насинено и подуто и струйка кръв се стичаше от устните му. Ризата му бе разкъсана и дори на слабата лунна светлина тя видя раните по ребрата му.
Мили боже, Деймиън, какво са направиш с теб?
Въпреки това той се движеше с обичайната си горда походка. Алекса забеляза някаква скованост у него, но очевидно нямаше счупвания. Той изглеждаше пребит, смазан, но не и сломен. Вървеше изправен и държеше главата си вдигната.
Едната половина в нея копнееше да се втурне към него и да се хвърли в обятията му, докато другата, по-разумната, го осъждаше като предател.
Те се срещнаха на брега. — Беуик и войниците му от едната страна, тя, Лафон и хората му от другата.
— Съжалявам, мадам, — рече френският полковник — но няма да можете да се сбогувате със съпруга си.
Алекса се стегна, разчитайки изцяло на смелостта си и пренебрегвайки тъгата.
— Няма значение. Нямам какво да му кажа.
— Съжалявам, мадам.
Полковникът я подкани и тя тръгна срещу Деймиън. Очите му следяха нейните, но както винаги, успяваше да прикрие чувствата си. Тя едва бе пристъпила, когато залп от мускети разцепи въздуха. Алекса и съпругът й се извърнаха по посока на изстрелите. От двете страни се разнесоха викове на френски и английски, размахваха се ръце и след това се чу тропот от бягащи крака.
— Това е капан! — изкрещя Лафон и Алекса примря от страх.
Преди да се осъзнае, един французин я сграбчи и изви назад ръката й. Обърна се и започна да я тласка към морето.
— Не! Няма да дойда с вас!
Тя се опита да се отскубне, но вече бяха наближили лодките и той я влачеше във водата. Вдигна я над планшира и я запокити в лодката. Полите й подгизнаха от солената застояла вода. Алекса се надигна и започна да вика за помощ. Потърси с очи Деймиън.
Видя го да се бие с двама войници. С вързаните си юмруци той удари единия и го повали на земята, след това ритна другия и се затича към водата. Изведнъж проехтя изстрел от револвер. Тя видя Лафон в другата лодка и разбра, че неговият куршум бе улучил втория войник. Сърцето й биеше лудо, докато Деймиън се справяше с още двама и продължаваше да тича към лодките, решен да използва и най-малката възможност за бягство.
Алекса се улови, че се молеше той да успее. Сърцето й биеше толкова силно и сълзи бликаха от очите й. Надеждите й се топяха с всеки следващ удар на греблата, който я отнасяше все по-навътре в морето. Тя видя как Деймиън се хвърли във вълните към лодката на Лафон.
„Мили Боже, помогни му!“ Замисли се дали Бог бе англичанин — щеше ли да изостави французите в беда?
Така и не разбра дали съпругът й успя, защото в следващия миг канонада от изстрели се изсипа върху тях и пареща болка прониза гърдите й. Алекса изкрещя, плътта й се разкъса и светът се завъртя около нея.
— Господи, — рече един от лодката — уцелиха малката англичанка.
— Малката кучка си го заслужава — изруга един мъжага, когото наричаха Руже.
— Деймиън… — промълви тя. Болката стана още по-силна и пръстите й притиснаха разкъсаната плът малко над сърцето й.
Тя се опита да намери с поглед другата лодка, но мъглата вече ги бе скрила. Стори й се, че чува плясъка на греблата им, но не бе сигурна.