— Трябва да спрем кръвта — рече първият. — Сложете нещо върху раната.
— Че защо да го правя? Майор Фелън е спасен. Жената вече не ни трябва. След всичко, което тя направи, ще ни е благодарен, ако я оставим да пукне.
Първият се замисли над думите му.
— Аз лично не си падам по англичаните. Не вярвам майорът да иска съпруга, която го е предала, — лицето му се разтегна в злобна усмивка — но знам по-добро място за такава красавица от дъното на бурното море.
— Не разбирам накъде биеш? — погледна го недоумяващо Руже.
— Много просто. Ако оживее, докато стигнем Париж, ще я заведем при мадам Дюмен в „Льо Монд дьо Плезир“ — „Свят на удоволствието“. Тя може да се присъедини към момичетата на мадам. Добре ще ни платят за това — с пари и с още по-приятни неща.
— Ами ако майорът разбере?
— Той няма да е за дълго във Франция. Ще го пратят да шпионира нейде другаде. А и той не е от тия, дето ходят в „Льо Монд“.
Руже кимна.
— Чувал съм, че си има любовница.
— Разправят даже, че не била само една.
— Ами ако умре? — попита Руже, като притискаше един мръсен парцал към рамото й.
— Ако умре… — първият само сви рамене.
Грубият смях на мъжете бе последното, което Алекса чу. После болката стана още по-силна и тя изпадна в несвяст.
Деймиън крачеше нервно по брега на юг от Булон. Вече се бе съмнало, но гъсти, тъмни облаци закриваха хоризонта, разнасяни от пронизващия вятър.
— За Бога, къде са? — рече той на френски, сякаш повече на себе си, отколкото на мъжа до него.
Виктор Лафон проследи погледа му. Лицето на Деймиън бе по-изпито и бледо тази сутрин.
— Двама са били убити в престрелката на брега. Остават Руже и Монар, които са управлявали лодката. Морето беше бурно. Очевидно ги е отнесло надалеч. При това положение те са слезли някъде другаде. Заповедите са да стигнат до Париж колкото може по-бързо.
— Ако е така, ще им трябва време.
Полковникът кимна.
— Разбира се, точно така. Ако лодката им не се появи през следващите два часа, предлагам да тръгнем.
Два часа. За него бяха равни на два дни. Дали Алекса бе добре? Този път Лафон не бе до нея, за да я защити. Деймиън не познаваше другите двама. Те бяха избрани заради моряшките им умения. Нямаше начин да прецени как щяха да се отнесат с една англичанка. Можеше само да се моли, че като негова съпруга тя щеше да се ползва с някаква закрила. За стотен път той прокле Дъглас Беуик.
Времето минаваше, но небето не се проясняваше. На хоризонта не се виждаше никаква лодка.
— По-добре да вървим. — Лафон се приближи до него. — Пътуването до Париж ще ни отнеме поне няколко дни. Ще искаш да си там, когато пристигнат, нали?
Деймиън само кимна. Той се тревожеше за Алекса, но не искаше да го показва докрай пред Лафон. В тази игра на тайни интриги най-неразумното беше да разкрие чувствата си. Обичта му към Алекса бе слабото му място. Един ден можеха да използват това срещу него. Не можеше да допусне подобна грешка.
— Как се чувстваш? — попита го полковникът, когато се отправиха към каретата.
— Сякаш съм обграден от тълпата в Бастилията.
— Ще се оправиш, щом стигнем Париж и малката ти женичка се върне в леглото ти. Тук обаче не ти завиждам.
Деймиън се усмихна и оправда очакванията им да се държи като безскрупулен, закоравял мъж — безчувствен и коравосърдечен, какъвто бе някога.
— Тя е вярна на Англия. Ще трябва да поправя тази грешка. Ако го бях направил по-рано, нищо нямаше да се случи — той погледна към проницателния си спътник. — Всъщност тя е моя съпруга и трябва да ми е вярна. Скоро ще я накарам да го запомни. А що се отнася до завръщането й в леглото ми, това е друго нейно задължение, което ще се погрижа тя да не забравя.
Деймиън се учуди на собствената си искреност.
— Полковник Лафон е тук, мосю — дребният мургав слуга стоеше на прага.
Деймиън седна зад бюрото в кабинета на градската си къща. Те бяха пристигнали в Париж преди два дни.
Два дни, а все още нямаше вест от Алекса.
Лафон бе тук и сърцето на Деймиън заби в неравен ритъм.
— Мерси, Пиер — отвърна той на иконома. — Покани го.
Дребният мъж кимна и бързо излезе от стаята. След няколко минути той отвори масивната дъбова врата и Лафон влезе. Щом съзря изопнатите черти и напрегнатото изражение на бледото му лице, Деймиън рязко се изправи.
— Какво се е случило? Намери ли я?
— По-добре седни, приятелю.
Той не помръдна.
— Кажи ми.
Облечен в безупречната си синьо-бяла униформа, Лафон се приближи и се спря пред писалището. Те се погледнаха разделени от гладката повърхност на бюрото.