— Жена ти е била ранена от куршум, когато лодката се е измъквала. Раната се е оказала смъртоносна. Страхувам се, че не е издържала на пътуването.
Деймиън не каза нищо, само седна бавно в креслото си.
— Има някаква грешка.
— Съжалявам, майор Фелън.
— Ти… ти сигурен ли си? Няма ли грешка?
— Ефрейтор Руже е бил с нея, когато е умряла. Казва, че не е страдала.
— Къде… къде е тялото й? — той се опита да запази самообладание и да прикрие отчаянието си.
— Трагедията не свършва дотук. Лодката се преобърнала от вълните, докато приближавали брега. Тялото на госпожа Фелън потънало в морето.
Деймиън затвори очи. О, Боже, това не може да е вярно. Прилоша му и трудно си поемаше дъх.
— Беуик! Ще убия този мръсник! Кълна се!
— Не биваше да се доверяваме на един англичанин.
Фелън само поклати глава.
— Благодаря за новините — той преглътна с мъка. Трябваше да събере цялата си воля, за да се овладее. След това го погледна. — Не исках нищо лошо да й се случи — той се опита да бъде делови. — Всъщност доста я харесвах.
— Съпругата ти беше красива жена. Приеми моите съболезнования.
Деймиън избута стола си назад и заобиколи писалището. Той се молеше Лафон да не забележи олюляващата му се походка.
— Благодаря, полковник — въздъхна той. — Бракът ни не беше дълъг. Разбира се, играеха и много пари, но все още не й се бях наситил. Е, какво да се прави.
— Така е — рече Лафон и тръгна към вратата.
— Каква ирония, нали? Ако бях в Англия, сега щях да съм толкова богат. Съдбата е безмилостна, нали така?
— Да, майор Фелън. Съдбата е по-капризна и от най-суетната жена.
Деймиън изчака полковника да си тръгне, затвори вратата след него и се облегна на нея. Кръвта в главата му пулсираше, стомахът му беше като от олово, ушите му пищяха. За Бога, той не можеше да повярва. Тези странни предчувствия, които таеше в себе си цяла седмица, му бяха подсказали, че нещо не бе наред.
Той едва се довлече до бюфета в ъгъла. С треперещи ръце отвори една кристална гарафа и си наля пълна чаша коняк. Отпи дълга и успокоителна глътка, а след това още една.
Пресуши чашата за минути, напълни я отново и скоро я изпи. Искаше да се напие. Знаеше, че е безполезно, но трябваше някак да смекчи болката си. Алекса бе мъртва заради него — нямаше никакво съмнение. Тя бе напуснала живота му завинаги. Болката ставаше по-силна с всеки удар на сърцето. Тя сякаш го разяждаше и го разкъсваше на хиляди парченца. Обгръщаше цялото му тяло, изгаряше мускулите му и изпълваше вените му като лава.
Години наред той не се бе притеснявал за нищо. За известно време се бяха сближили с Питър, после брат му умря и той остана отново сам.
За един кратък, сладък миг той обича Алекса, позна чувства, които не вярваше, че би могъл да изпита. Сега обаче неволно тя го беше изоставила.
Деймиън взе бутилката коняк и се върна при стола зад бюрото. Отпусна се на меката кожена седалка и отново напълни чашата си.
Той бе страдал, когато Питър умря, но сега бе много по-страшно. Това бе сърцераздирателна и умопомрачителна агония, която ликьорът не можеше да притъпи. Сякаш бяха разкъсали гърдите му и изтръгнали сърцето му. Сякаш бе умрял и сега гореше в преизподнята.
Той отново напълни чашата си и я пресуши. Пръстите му стискаха празната чаша до болка. Той се пресегна за бутилката и за миг мерна изражението си в малкия сребърен медальон на врата си. За първи път забеляза, че лицето му бе мокро от сълзи.
Селесте Дюмен седеше безмълвна пред старото желязно легло с олющени месингови топки. Под изтърканата розова завивка лежеше млада жена. Тя бе крехка и слаба, каквато бе и Селесте преди двадесет години. Стегнатото й, тогава младежко, тяло сега бе отпуснато. Гърдите й не бяха така твърди и кожата й не бе сочна. Дългата й кестенява коса оредяваше, побеляваше и губеше блясъка си. Е, преди години и тя бе красива като това момиче.
Селесте мина покрай леглото. Девойчето едва дишаше и единствено леко пулсиращата вена на шията й показваше, че е още жива. Тя протегна ръка и прокара пръсти по нежната й, бяла като алабастър кожа. На слабата светлина на лампата големият рубинен пръстен, който Селесте винаги носеше на безименния си пръст, блесна като алена капка кръв върху бледата буза на момичето.
Тя леко я погали. Никога не бе виждала толкова гладка кожа, и то с цвета на слонова кост. Никога не бе виждала по-изящни черти, нито коса с подобен тъмночервен оттенък. Селесте я бе разресала, после я разпиля по възглавницата. Тя се наведе и докосна дългите блестящи къдрици, които падаха като огнена коприна между пръстите й. Под дантелената си черна роба Селесте усети как гърдите й се напълниха и зърната й набъбнаха. Кръвта във вените й сякаш се сгъсти, усети топла влага между краката си.