Тя се приведе над леглото и отметна завивката. Под превръзката, която прикриваше раната на девойката, гърдите леко се издигаха и отпускаха като вълни. Те бяха изящно закръглени, пищни, стегнати и съблазнителни. Ръката на Селесте потрепна, когато обхвана едната от тях. Треската все още не бе отминала. Кожата бе гореща и момичето се въртеше в безсъзнание.
Селесте я зави с нежелание. От години не бе изпитвала подобен копнеж. За нея нямаше значение дали бе с мъж, или с жена. Възбуждаше се от красивите форми, от тялото, което излъчваше грация и невинност.
„Какво божествено създание!“ помисли си тя и усети отдавна забравена жажда. Очакванията й ставаха все по-големи и неудържими. „Тя ми принадлежи.“
Селесте се закле да я спаси. Тя лично щеше да се погрижи момичето да оживее. Веднъж излекувала я, тя щеше търпеливо да я дресира и да се възползва от нея, без да засяга душата й. Парите бяха на първо място, но с подходящи грижи щеше да получи и нещо повече от няколко сребърника. Много повече.
Тя имаше свои планове за младата хубавица.
Деймиън леко се размърда, но не стана от креслото при продължителното почукване по вратата на спалнята му.
Топката се завъртя, вратата се отвори и влезе неговият камериер — висок, едър мъж със светлокафява коса. Клод-Луи Арно бе с две години по-голям от него, имаше малък син, а жена му бе икономка в същия дом.
— Генерал Моро дойде да те види. Чака те долу в кабинета.
Моро. О, Боже! По дяволите, не можеше да се яви в този вид пред генерала.
— Кажи му, че съм болен. Кажи му да ме извини, но не съм готов да приемам посетители. Предай му, че ще мина през службата му днес следобед.
Клод въздъхна с облекчение. Деймиън знаеше, че приятелят му се тревожеше за него.
— Както желаеш. Ще наредя да ти донесат вода и чисти дрехи.
Деймиън кимна, благодарен на приятеля си за неговата непоколебима преданост. Той с мъка се надигна от стола, който бе довлякъл пред угасналия огън. Не бе напускал стаята си дни наред. Косата му беше мръсна, лицето му небръснато, а дрехите му — омачкани и целите в петна. Той подритна една празна бутилка от коняк. Парчета от строшена чаша изпращяха под краката.
— Господи — промърмори той, а когато мина край голямото кръгло огледало, едва не си глътна езика. Мили Боже, изглеждаше ужасно, а и се чувстваше така.
Вонеше на коняк, главата му пулсираше, а устата му бе пресъхнала. Искаше да се пъхне отново в бутилката, където живя през последните четири дни, но ликьорът всъщност не му бе помогнал, а и цял живот не можеше да се крие от себе си.
Алекса бе мъртва. Никога нямаше да си го прости и тази рана винаги щеше да кърви. Навън обаче скоро щяха да забележат отсъствието му, както и дълбоката му скръб. Не можеше да си го позволи.
Клод-Луи се върна в стаята. Той бе един от обеднелите благородници. Ако революцията не бе избухнала и Луи бе още крал, сега Клод щеше да е граф. Вместо това той бе прислужник, или поне така изглеждаше.
— Радвам се, че се върна към живота — рече той.
Деймиън искаше да е така.
— Бях глупак. Никоя жена не заслужава толкова сълзи.
Зад него влязоха слуги, които носеха димяща вана с гореща вода. Клод-Луи ги изчака да излязат и затвори след тях вратата.
— Няма защо да се преструваш пред мен. Отдавна се познаваме, за да се заблуждаваме, нали така?
Деймиън въздъхна.
— Така е, приятелю. Не исках да те залъгвам — той прокара пръсти през вълнистата си черна коса. — Понякога не знам къде свършва играта и откъде започва истината.
— Не се притеснявай, приятелю. С всички ни е така.
Деймиън смъкна дрехите си и се отпусна в медната вана, наслаждавайки се на чистата топла вода. Той облегна глава на ръба и затвори очи. За миг видя Алекса да се смее на нещо, което й бе казал. Тя се възхищаваше на неговите великолепни птици, а очите й преливаха от щастие. Видя я да разговаря с майка му, очите й блестяха като на вълчица, готова да го защити. След това я видя как тича по пясъка. В очите й се четеше страх, съжаление и тъга. Над всичко личеше тревогата й за него.
Видението бе толкова истинско и сърцераздирателно, че го изтръгна от унеса. Той потърси пипнешком бялата хавлия и Клод-Луи му я подаде.
— Изнемощял си. Нищо не си ял. Ще се почувстваш по-добре, ако хапнеш малко.
Деймиън не каза нищо. Повдигаше му се при мисълта за храна, но трябваше да си наложи да сложи нещо в устата си. Чакаше го доста работа и въпреки че планът му се бе провалил, щеше да намери начин да оправи положението. Работата щеше да облекчи болката, защото само в работата намираше някакъв смисъл. Сега повече от всякога искаше да се отдаде на делото.