Въпреки това осъзнаваше, че бе платил доста висока цена за успеха си.
— Е, хубавице, как се чувстваш?
Алекса изгледа крещящо облечената жена, която седеше в изтърканото лъскаво кресло срещу нея.
— Като нова, благодарение на вас, мадам Дюмен.
Те пиеха кафе в чаши от скъп порцелан, който бе несъвместим с разхвърляната, безвкусно натруфена стая.
— Още ден-два и ще си готова да влезеш в живота. Ще им вземеш ума!
Алекса пребледня.
— Мадам, вие бяхте толкова щедра и мила. Знам… знам, че ви дължа живота си, но… моля ви, пуснете ме да си вървя.
— Вече поне двадесет пъти говорихме за това, пиленце. Ти ми струваш едно малко състояние. Часове наред бях край леглото ти, хранех те и се грижех за теб. Това е дълг, който ще трябва да ми изплатиш.
— Казах ви вече, аз съм много богата. Ако ми помогнете да се върна в Англия…
— Англия! Как не! Никъде няма да ходиш!
— Но…
— Миналото е мъртво, гълъбче. Колкото по-скоро го разбереш, толкова по-добре за теб. Сега ти си моя и ще правиш каквото ти кажа.
Изражението й бе неумолимо. Тя бе жестока жена — животът я бе направил такава. И все пак… Селесте заговори тихо и примамливо:
— Довери ми се, красавице. Животът ти тук няма да е труден. Е, разбира се, ще има мъже, много мъже, но ти си умна. Скоро ще се научиш как да ги задоволяваш. Не е чак толкова зле.
Алекса потрепери и кръвта й се смрази.
— Моля ви, мадам, как да ви убедя?
Мили Боже, колко пъти се бе опитала, колко часове бе прекарала в молби и уговорки. Тя дори се бе опитала да избяга, но разбра, че прозорците бяха заковани отвън, а пред вратата пазеше един негър.
— Тихо, миличко. Стига толкова приказки. Примири се с положението. Може би скоро ще дойде денят, когато дългът ти ще бъде изплатен. Тогава — ухили се злобно тя — ще си моя.
Алекса замълча, но тръпки я полазиха по гърба. Тя изгледа безмълвно как натежалата с годините мадам Дюмен се обърна и излезе. Долови съзаклятническия й шепот отвън, а после чу как двамата с негъра прихнаха да се смеят.
Тя остана неподвижна. Какво ли я чакаше? Кога щеше да дойде първият? Как ли щяха да се плъзнат ръцете му по нея?
Как щеше да го понесе?
Помисли си за Деймиън и вътрешно изстена от желание. Къде ли бе той сега? Жив ли бе? Душата й потъна в отчаяние.
Алекса се сети за Беуик и омраза изпълни сърцето й. Заради него и неговото коварство тя попадна тук. Тя му се бе доверила и наивно бе повярвала, че ще й помогне. Но той не й бе помогнал. Нямаше да й помогне и сега.
Всъщност на никого не можеше да разчита, а и сама не можеше да си помогне.
Глава тринадесета
Деймиън слезе по стълбите на неговата градска къща на улица „Сен Филип“. Тя бе построена преди управлението на Терора от благородници. Сградата беше с дебели каменни стени, високи прозорци и парапети от ковано желязо. Макар че изглеждаше елегантна, тя приличаше по-скоро на крепост, отколкото на частен дом. Със своите тунели и тайни коридори при нужда къщата осигуряваше на благородниците възможност за бягство или скривалище.
Тя позволяваше да се наблюдават онези, които бяха вътре, и това по всяка вероятност бе причината да му я предоставят винаги, когато бе във Франция.
Деймиън пресече коридора и спря пред вратата. Пиер стоеше в преддверието и държеше шапката му, ръкавиците и дългото му черно палто, както и лъскавия абаносов бастун със златна главичка.
Той се бе приготвил за опера, готов да се присъедини към Лафон и Моро, архитекта Селерие, майор Фрошо и дукеса Д’Абран, съпругата на кмета на Париж. След представлението ги очакваше малко празненство в „Хотел дьо Вил“.
По-рано това му доставяше удоволствие, преди брака… преди да срещне Алекса. Сега се чувстваше ужасно.
— Палтото ви, мосю.
Деймиън го пое и със замах го наметна на раменете си. После оправи закопчалката, сложи си ръкавиците и взе бастуна.
— Каретата сигурно ме чака?
— Да, господине.
— Къде е Клод-Луи?
— Не съм го виждал, мосю. Преди малко излезе.
Деймиън кимна неопределено.
— Ще желаете ли нещо друго, мосю?
— Това е всичко, Пиер. Кажи на Клод-Луи да не ме чака.
Кроткият човечец излезе безшумно и господарят му се отправи към вратата. Детски глас и шум от припкащи крачета откъм коридора го накараха да се обърне. Малкият Жан-Пол Арно тичаше с все сила към него. Походката му бе неравномерна заради изкривеното му краче.
— Мосю! Мосю!
Деймиън вдигна момчето във въздуха.
— Здравей, скъпи мой, кога се върна?
Тъмнокосото чернооко момче бе пристигнало от провинцията, където бе на гости на един от многото си братовчеди.