— Днес, мосю. Но мама ме заведе на пазара. Надявах се да ви видя, преди да заспя.
Жан-Пол бе едва на седем години, но винаги се държеше като по-голям. Изглежда, злополуката, която бе преживял преди три години, му бе помогнала да порасне твърде бързо.
Деймиън силно го прегърна. Внезапно сърцето му се сви при мисълта за детето, което можеха да имат с Алекса.
— Радвам се да те видя. Тук е толкова глухо без теб.
Майка му се приближи и се усмихна.
— Аз ще го взема, мосю. — Мари-Клер, съпругата на Клод, се протегна и пое детето, като го притисна към пищните си гърди. — Надявам се, не ви е притеснил.
— Жан-Пол никога не ме е притеснявал — рече Деймиън малко грубо, повлиян от гледката на двамата.
— Лека нощ, господине — момчето помаха за лека нощ над рамото на майка си.
— Сладки сънища, малкият ми — извика след тях Деймиън. Това дете бе друга негова слабост. Той се бе опитал да бъде безразличен към него, но момчето не му бе дало никакъв шанс. Той самият бе силно привързан към малкия Жан-Пол и при все, че се виждаха рядко и за кратко, хлапето очевидно изпитваше същото.
Преди да отвори вратата, Клод-Луи влетя в коридора, бързо свали шапката си от боброва кожа и хвана Деймиън за раменете.
— Благодаря на Господа, че си още тук.
— Какво има?
Клод-Луи се огледа наоколо и му кимна да отидат в кабинета.
— Няма време да те подготвям за новината, така че ти го казвам направо — жена ти не е мъртва.
Деймиън се разтресе, сякаш бе прострелян. Дъхът му секна за миг.
— Кажи ми, че правилно съм разбрал. — Сигурно бъркаше, но, за Бога, искаше това да е истина.
— Госпожа Фелън е жива. Държат я тук, в Париж.
— Само ако грешиш, — промълви бавно Деймиън — няма да ти го простя. Кълна се!
— Не бъркам, поне не мисля, че бъркам. Разбира се, има само един начин да се уверим.
— Къде е тя? — сърцето му пулсираше, биеше толкова лудо, че ръцете му се разтрепериха.
— Затова именно трябва да бързаме. Държат я в „Льо Монд дьо Плезир“ — един бордей надолу по Сена.
Устата на Деймиън пресъхна.
— Откъде си сигурен, че е Алекса? Какво си разбрал?
— Първите слухове плъзнаха преди три дни. Един моряк разправял на пристанището, че бил с момиче от „Льо Монд“ и че там имало една жена, англичанка, която била по-красива и от Афродита. Според думите му тя била нова в заведението и била продадена от двама наполеонови войници.
— Това не значи, че е Алекса.
— И аз така си помислих и затова не ти казах нищо. Вместо това поразпитах тук-там и научих, че момичето било ранено и че Селесте Дюмен лично се грижела за него. Разправят, че я държали против волята й. И още — че в първата вечер на август, тоест довечера, ще има търг. Жената щяла да бъде продадена на оня, който предложи най-висока цена.
Деймиън въздъхна хрипливо.
— Боже мой! — той погледна към вратата, а после към приятеля си. — Все още не можем да сме сигурни, че става дума за нея. — Но съмненията вече нямаха значение. Той знаеше, че ще отиде. Дори и цял полк гвардейци не би го спрял.
— Мястото е добре охранявано. Ако това е съпругата ти, ще трябва да вземеш някакви документи или поне полковник Лафон с десетина негови хора.
Деймиън поклати отрицателно глава.
— Наддаването сигурно е започнало. Нямаме много време.
— Какво ще правиш?
Без да продума, той се обърна и прекоси кабинета. От едно чекмедже на писалището извади пистолет, провери дали е зареден и го пъхна в джоба на палтото си. След това отмести една картина на стената, избра комбинацията на сейфа си и извади една тежка торба с монети.
Крайчецът на устата му трепна в безмилостна усмивка.
— Ако е тя, то цената ще е доста висока. Нямам намерение да губя.
Клод-Луи потупа приятеля си по гърба.
— Ще взема пистолета и ще дойда с теб.
Деймиън кимна и двамата тръгнаха да излизат.
Всевишни Боже, как ще се справя с това?
Алекса сведе поглед към грозния корсет от бяла дантела, който носеше над една къса полупрозрачна туника, която едва прикриваше ханша й. Гърдите й бяха пристегнати така, че напудрените й розови зърна се показваха. Тя изтръпна, като се сети как мадам я бе докоснала там и как облизваше устни, докато нанасяше ружа с треперещи пръсти.
Алекса сама се бе облякла, защото знаеше, че ако се съпротивляваше, щяха да я принудят. Мадам пристегна корсета й, докато тя обуваше чисто белите си чорапи и ги прикрепваше с белите копринени жартиери с розички. Мадам среса косата й, но я остави свободно да се стели по гърба й, а после завърза розова панделка на шията й.