Наддаването най-сетне започна и в кръчмата избухна истински вулкан от крясъци и смехове. Десет франка, двадесет, сто. Един тлъст търговец се опита да се шмугне нагоре по стълбите, за да провери отблизо наградата, но едрият чернокож го запрати с удар към вратата. Търгът продължи. Деймиън вдигна бастуна си със златна главичка и мадам Дюмен се усмихна доволна. Очевидно й се нравеше, щом вдигнеше цената. Той удвои последното наддаване, като се надяваше това да е краят, но цената продължи да се покачва.
Той отново удвои залога и тълпата утихна. Алекса тръгна към сянката още по-бледа отпреди. Още няколко подвиквания за дребни наддавания, леко повдигане на бастуна му и търгът приключи. Мъжете изреваха ликуващо, а от гърлото на Алекса се изтръгна ужасен писък.
Тя се препъна надолу по стълбите, като си пробиваше път с нокти и зъби към вратата, но огромният негър и други двама я хванаха и я вдигнаха над тълпата. Тя плачеше и виеше толкова жално, че Деймиън едва се сдържа да не се втурне към нея.
Той си наложи да се овладее, но под плаща тялото му се тресеше. Като се насили да се усмихне, той подаде монетите на мадам Дюмен.
— Обичам жените с дух. Надявам се, че цената ви е оправдана.
— Купихте истинско бижу. Сам ще се убедите, като се качим.
Деймиън кимна. Той се притесняваше за Алекса, искаше час по-скоро да я види и най-вече да се махнат от това проклето място. Тръгна след жената нагоре по стълбите.
Алекса се бореше, извиваше се и се опитваше да се освободи от здравата хватка. Тя понечи да извика, но веднага напъхаха парцал в устата й. После го завързаха отзад на тила й, тръшнаха я на дюшека и завързаха китките й за желязната рамка на леглото. После разтвориха краката й и завързаха глезените й по същия начин. Оставиха я така разголена, объркана и уплашена да чака своя купувач. Алекса се замисли за него или по-скоро за сянката в ъгъла, където се бе притаил.
„Как ли изглежда?“ чудеше се тя и потрепери, като си представи дългия му развяващ се плащ с високо вдигната яка.
„Самият дявол — помисли си горчиво тя, — а аз съм неговата награда. Наградата на дявола.“
Обзе я неописуема мъка, съжаление и болезнено отчаяние. Тази нощ щеше да отдаде тялото си, но не и душата си. Каквото и зло да й стореше, тя нямаше да загуби онази частица, която принадлежеше само на нея. Онази частица, която някога бе отдала на съпруга си.
Алекса си помисли за него и я обзе безумна тъга. Ако затвореше очи, можеше да си го представи на мястото на онзи, който щеше да се надвеси над нея. Тя видя желанието в очите му и онзи копнеж, който я бе пленил още при първата им среща. Ако се престореше, може би щеше да усети наслада, както когато я любеше той.
В коридора се чу шум и очите й се стрелнаха към вратата. Всеки момент мъжът щеше да влезе. Алекса потрепери. Защо се заблуждаваше? Никой не можеше да я докосне като съпруга й. Никой не можеше да я развълнува като него. Никой друг не можеше да накара кръвта й да закипи от желание.
Мили Боже, къде ли беше той?
Вратата се отвори и Селесте Дюмен влезе. Високият мъж с черния плащ се извърна, преди да го види, разкопча сребърната закопчалка над бялата си вратовръзка, отметна със замах плаща си и го пусна на един близък стол.
— Очаквам една приятна вечер — рече той. — Много ви благодаря, мадам.
— О, не, мосю, не сте разбрали. Не сме свършили още. Ще остана за малко, за да съм сигурна, че моята красавица е попаднала в добри ръце.
Дългите му черни вежди се сключиха и Алекса остана без дъх.
— Нали нямате намерение да гледате! — попита той и при познатата напевност в гласа му цялата стая се завъртя.
Деймиън! Богородице! Тя сънуваше, това не можеше да е съпругът й.
Селесте се усмихна.
— С какво ще ви притесня, ако остана? Имате да мислите за много по-важни неща.
— Но това е абсурдно. Платих ви достатъчно. Ако искате още…
Селесте изправи широкия си месест гръб.
— Ако така разбирате нещата, мосю, можете да си вземете парите и да се махате. Казах вече, че хубавицата е под моя закрила. Ако не искате да остана, макар и за малко, ще намеря друг, който ще иска.
Деймиън я изгледа за миг, а после и негъра, който стоеше на няколко крачки зад нея. Той сви рамене с привидно безразличие.
— Е, сигурно няма значение. Може и да допринесе за удоволствието, нали така?
Тя повдигна вежди и се усмихна.
— Може би.
Това, изглежда, я задоволи и тя се настани в едно кресло близо до леглото, докато негърът зае мястото си отвън пред вратата.
— Е, хайде да видим.
Деймиън изруга наум. Може би щеше да я убие, преди да извика за помощ, но можеше и да не успее. Той не смееше да опита, освен ако нямаше друг изход. Все така напрегнат, той се обърна към Алекса и красотата й го омая. Сърцето му се сви от болка, но той успя да я преодолее, твърдо решен да спаси съпругата си. Очите му излъчваха тайно послание към нея и той се надяваше тя да разбере нежността и радостта му, че бе жива.