— Добре ли си? — попита я той.
Тя кимна и отпусна глава на рамото му.
Деймиън се качи в каретата и я положи в скута си. Мъжът, когото бе нарекъл Клод, се качи отпред, дръпна юздите и пришпори конете по тъмната тясна уличка.
С безкрайно внимание и грижа той отметна косата й назад.
— Ти нали… Те нали не са ти направили нищо? — тя поклати глава. — Слава Богу!
След това я прегърна и я целуна толкова страстно, че огънят, който бе разпалил в нея горе, в мрачната стая, отново се разгоря. Тогава тя се бе смутила от поведението си, но сега никой не ги наблюдаваше.
— Деймиън, толкова ми липсваше.
Устните му бяха меки и мокри.
— Само ако знаех, че има и най-малка вероятност да си жива… — той обсипа с целувки очите й, после разгърна плаща и милва гърдите й. Огнени езици парнаха тялото й.
— Деймиън — промълви тя, докато разкопчаваше ризата му, изгаряща от желание да го докосне. Плъзна ръцете си по стегнатите му рунтави гърди и мускулите му конвулсивно потрепнаха, когато тя направи нежни кръгчета около зърната му. В следващия миг той я постави до него на меката кожена стена. Тя усещаше хладния допир на гладките копринени кантове на плаща му.
Целуна я пламенно, разтвори краката й и застана между тях. Разкопча бричовете си и се освободи от тях.
Тя го докосна нежно. Цялото й тяло копнееше да го поеме.
— Спокойно, скъпа — прошепна й той и плъзна коравия си ствол в нея.
Алекса не търсеше спокойствие и не получи такова. Деймиън се тласна напред и я изпълни цялата. Застина за миг, наслаждавайки се на стегнатата й хватка, след това излезе и отново проникна в нея, доставяйки й невъобразимо удоволствие.
— Деймиън! — изкрещя тя, когато той отново я изпълни. Не кръв, а луди коне препускаха във вените й, слабините й бяха влажни и възбудени до болка.
Тя впи пръсти в раменете му, докато изкачваше последните стъпала към своя връх. Под нея колелата подскачаха, клатеха се и тракаха по калдъръма, копитата на конете потръпваха неумолимо в ритъм с неговите движения.
След миг тя достигна до екстаза, излетя като феникс над пламъците и се понесе над бездната, заслепена от блаженство.
Той прошепна името й и се извиси до нея. Тя усети как тялото й лепнеше от влагата му, но това нямаше значение. Той бе дошъл да я спаси от съдба по-лоша и от смъртта. Утре щеше да мисли за всичко, което се случи тази нощ. Утре щеше да се бори със съвестта си, с лоялността си. Утре щеше да мисли за този нов обрат в живота й.
Утре… помисли си тя и се сгуши в силните му ръце. Алекса бе спокойна за първи път от седмици насам и благодарна Богу, че го бе пратил да я спаси. Тя се отпусна в нежната му прегръдка, притвори очи и потъна в съня си.
Деймиън отнесе на ръце спящата си съпруга до спалнята на горния етаж. Внимателно я остави на леглото, развърза и свали корсета й и събу чорапите й. Когато докосна рамото й, по пръстите му остана пудра и той разбра, че с нея бяха прикрили белега от раната. Той го прегледа, видя, че бе зараснал, и го целуна.
Леко вдигна покривката и я зави. Едва сега забеляза тъмните кръгове под очите й и восъчния оттенък на кожата й. Тя бе изтощена от напрежението и страха от непознатото, съсипана от трудната битка за живота си.
Той я остави да спи, въпреки че в този момент най-силно желаеше да легне до нея и да я обладае отново както в каретата. Вместо това обаче Деймиън се върна при Клод-Луи в кабинета. Той изпрати съобщение в операта, с което се извиняваше на групата, която го очакваше. После си наля коняк и седна срещу приятеля си.
— Заспа ли? — попита Клод. Деймиън кимна.
— Никога не ще мога да ти се отблагодаря.
— Благодарностите са излишни между приятелите.
Така беше. Деймиън не каза нищо повече. Довърши питието си и се върна горе.
Не легна до нея, защото знаеше, че ще я събуди. Тя се нуждаеше от почивка и той не искаше да я притеснява. Вместо това седна до нея на пода и започна да я наблюдава, изпълнен с благодарност.
Глава четиринадесета
Алекса се размърда, видя в полусън, че бе гола, и отвори светкавично очи.
Мили Боже, къде съм? Стаята не бе нито олющена, нито грозна, напротив — тънеше в разкош. Тя лежеше върху пухен дюшек в легло със златистозелен балдахин. Тежки завеси от брокат в същите златисти оттенъци висяха пред високите прозорци, а лакираният паркет бе покрит с дебел персийски килим. Алекса се изправи в леглото, стиснала завивките под брадичката си, и паметта й бавно започна да се възвръща. Беуик и англичаните, изстрелът от мускет и парещата болка в гърдите, кошмарните дни в „Льо Монд“, Селесте Дюмен и наддаването, Деймиън…