Сърцето й трепна. Алекса огледа стаята с надежда, но и със страх, да не би да зърне съпруга си. Деймиън го нямаше, но упоителната му мъжка миризма изпълваше въздуха.
Тя си спомни как бе нахлул в стаята, загърнат в черния си плащ — самият дявол от плът и кръв. Тя си спомни пламъка в погледа му и куража, който й бяха вдъхнали сините му очи. Отново прочете в тях нежност, утеха и непреклонност.
Алекса потрепери от срам при мисълта как целуваше и галеше полуголото й тяло пред очите на мадам Дюмен. Въпреки позора тя бе отвърнала на ласките му. Тялото й изгаряше от желание по него, както изсъхналото цвете копнее за дъжд.
Тя си припомни пътуването в каретата, равномерния тропот на копитата и неговите съзвучни движения. Бузите й пламнаха при спомена за нейното безсрамно поведение, за доброволното й отдаване, без дори да помисли за миналото.
Алекса бе забравила в този миг неговата жестокост, подлите му интриги и лъжи.
Тя го бе приела, забравяйки, че съпругът й бе предател.
Сепна се. Тя му дължеше живота си. И все пак, ако не беше неговата измяна, нямаше да се стигне дотук. Вината бе негова, но предната нощ тя бе забравила за това.
На вратата леко се почука. Алекса отговори и в стаята влезе тъмнокоса, ниска и пищна жена. Това не можеше да бъде някоя от любовниците му, помисли си с ужас Алекса. В ушите й отново зазвъняха жестоките подигравки на мъжете в лодката. Обзе я луда ревност.
— Добро утро, мадам — каза жената. — Казвам се Мари-Клер. Икономка съм тук, а мъжът ми е камериер на вашия съпруг.
Алекса въздъхна с облекчение.
— Добро утро.
Тя се изчерви, почувствала се глупаво заради гнева си. Не трябваше да позволява изневерите на мъжа й така да я разстройват.
— Не знаехме, че ще пристигнете толкова скоро и затова все още не сме ви намерили прислужница. Помислих си, че аз мога да ви помогна, докато съпругът ви уреди нещо.
— Съгласна съм. Благодаря ти, Мари-Клер. — Алекса се остави на грижите на тъмнокосата жена.
Мари поръча да донесат ваната, помогна й да се изкъпе, подсуши косата й и й предложи една взета на заем дневна рокля от муселин, с висока талия и обшита с рози. Беше й малко къса и малко тясна в бюста, но от седмици не бе обличала по-хубава дреха. Когато приключиха с тоалета й, тя вече се чувстваше по-добре.
— Съпругът ви ще е доволен — рече Мари-Клер, докато оглеждаше роклята и вдигнатата й на кок коса.
Двете се обърнаха едновременно при отварянето на вратата. Мари-Клер погледна строго, но Алекса се усмихна на дребното тъмнокосо момченце, което нахлу ококорено в стаята.
— Жан-Пол, Господи, какво правиш? Не знаеш ли, че трябва да почукаш, преди да влезеш в стаята на една дама?
— Съжалявам мамо. Не знаех, че тук има дама.
— Всичко е наред — успокои го Алекса. — Пристигнах късно снощи, така че няма как да знаеш, че съм тук.
— Коя сте вие? — попита той, като отстъпи неуверено към вратата. Едва сега тя забеляза, че едното му краче се влачеше неестествено и че обувката бе някак изкривена. Погледът на майка му проследи нейния и французойката разпери ръце да го прегърне, сякаш за да го защити.
— Не бъди груб, Жан-Пол — смъмри го тя — госпожата не е длъжна да ти отговаря.
Алекса продължаваше да гледа момчето.
— Няма нищо. Рано или късно щяхме да се запознаем. Аз съм… съпругата на мосю Фелън — неохотно призна тя.
За нейна изненада хлапето грейна от щастие.
— Прекрасно! Значи ще станем приятели.
Тя неволно трепна.
— На драго сърце. Много бих искала.
— След като си с мосю Деймиън — продължи той, — значи обичаш птиците?
— Да, обичам ги — рече тя с усмивка.
— Тогава ще ти покажа моя папагал. Той се казва Шарлеман и е най-красивият на света.
— С удоволствие ще дойда.
— Но не днес — намеси се решително майка му. — Сега върви, мъничкият ми. Мадам Фелън има по-важни работи, за да си пилее времето с теб — рече тя, но гласът й не звучеше строго. В тъмните й топли очи грееше майчина обич.
— Той е сладък малчуган — каза Алекса, когато момчето, накуцвайки, излезе от стаята. Не можеше да преодолее любопитството, но и тъгата си, че подобна участ бе сполетяла едно дете.
— Съпругът ви винаги е бил мил с него. Той е направо луд по хлапето.
Деймиън? Луд по едно дете? Не можеше да повярва. И все пак сигурно той бе донесъл птицата на момчето.
— Къде е той? — попита тя, като се опита да бъде делова, макар че това бе трудно при спомена за предишната нощ.
— Ако търсиш мен, — долетя отговорът от вратата — щастлив съм да ти кажа, че съм тук.
Усмивка озари красивото му мургаво лице и яркосините му очи се плъзнаха по нея с одобрение. Той изглеждаше здрав и отпочинал и още по-привлекателен. Този път обаче тя бе решена да устои на чара му.