— Благодаря, Мари-Клер — каза той. — Засега това е всичко. Аз ще се погрижа за жена ми по-нататък.
— Ако желаете нещо, мадам, само ме повикайте.
— Благодаря ти, Мари-Клер — отвърна Алекса.
— Как се чувстваш? — Деймиън тръгна към нея. Гълъбовосивият му костюм бе безупречен, бричовете му — неприлично прилепнали по стройната му снага. Продължаваше да говори на френски, както от самото начало. Това й напомни за всичко случило се и Алекса несъзнателно се отдръпна.
— Добре съм — отвърна му тя също на френски. — Искам да кажа… благодаря, че дойде. Не знам какво щях да правя, ако… ако…
Той прекрачи разстоянието между тях и я прегърна.
— Не мисли за това. Тук си на сигурно място. Времето в „Льо Монд“ е само един кошмар.
Лека сянка забули усмивката й. Само ако можеше да забрави миналото и да живее сякаш се бе преродила вчера.
— Сигурно е така. Но все още сме във Франция, Англия все още е във война, а ти… ти все още си предател.
Нещо блесна в очите му — болка, съжаление? — но после изчезна.
— Може би ти го виждаш така. Всичко зависи от гледната точка.
Алекса се отскубна от ръцете му.
— Как можа, Деймиън? За Бога, ти си англичанин! Благородник.
— Също така съм и французин. Забрави ли?
— Явно да… или поне снощи го забравих.
— О, да… снощи — очите му я обгърнаха, сякаш я събличаше с поглед, и тя се изчерви.
— Не казвам, че не съм ти благодарна…
— Какво точно ми казваш тогава?
— Добре съзнавам, че ти дължа живота си, но…
Една лъскава черна вежда се повдигна.
— Но?
— На първо място — нямаше да изпадна в това положение, ако не беше ти. Ти и твоето шпиониране, предателства и измами. Това не го разбирам. Не мога да живея с това.
— Снощи определено не ти пречеше…
— Снощи това изобщо не трябваше да става. Няма да позволя да се повтори.
Скулите му се опънаха. Деймиън положи големи усилия да се овладее.
— Знам, че си разстроена. Преживяла си неща, на които малцина жени биха издържали. Живееш в чужда страна с мъж, комуто вече не вярваш. Не мога да ти се сърдя, че си объркана.
— Тогава сигурно нямаш нищо против да ми намериш друга стая.
Сините му очи я пронизаха. Нежността изчезна от лицето му и на нейно място остана една каменна маска.
— Напротив, имам. Ще те оставя да свикнеш с някои неща, но факт е, че си моя съпруга, Алекса. Докато си с мен във Франция, ще спим заедно в една стая, в едно легло. Ти се съгласи, когато се оженихме. Надявам се да спазиш обещанието си.
— Когато се омъжих за теб, не знаех, че си изменник.
Ехидна усмивка се появи на устните му.
— Скъпа, запомни, че предателят за една държава е патриот за друга.
Алекса стисна устни безмълвна и го изгледа навъсено. Ако можеше да повярва, че бе патриот, тогава може би щеше да го разбере… а след време можеше и да му прости. Тя го погледна и се опита да разгадае изражението му. Искаше да повярва, че подбудите му бяха много по-благородни, а не само заради лична облага. Дълбоко в себе си чувстваше, че не бяха.
Деймиън излезе от стаята със суров израз на лицето. Дълго след това Алекса остана с поглед, вперен в безмълвната врата.
Деймиън слезе от каретата си пред входа на Военното училище в квартал „Сен Жермен“. Той имаше среща с генерал Моро, един от най-висшите военни в кавалерията на Великата армия и адютант на Наполеон.
По този повод Фелън бе облякъл униформата си — синьо-бяла куртка и стегнати бели бричове. Златният му ширит блестеше на августовското слънце. Той се обличаше така само при официални случаи и срещи като тази и сега се чувстваше някак неудобно в тези дрехи. Той не се бе замислил за вида си, преди да се размине с Алекса в коридора и да види слисания й поглед.
Тя го бе подминала мълчаливо, без да му обърне никакво внимание, както правеше вече цяла седмица, и бе излязла в градината. Деймиън знаеше какво си мисли и че никога нямаше да му прости измамите и предателството към родината.
Само ако можеше да й каже истината. Но не можеше. Опасността се затягаше около него като смъртоносна паяжина. При най-малкото движение и двамата щяха да бъдат омотани и умъртвени.
Деймиън мина под колоните на масивната каменна сграда, замислен за напрежението, което тлееше между него и Алекса. Къщата им приличаше на бойно поле — всяка тяхна дума се преценяваше, всяко движение се следеше. Ролята, която изпълняваше, не му даваше свобода на действията. Той знаеше, че ги наблюдаваха, затова не смееше да я въвлича по-нататък. Трябваше да я защити, независимо на каква цена.