Всеки един ден във Франция криеше опасност за нея.
Той влезе в малкия вестибюл с богато украсен свод, прекоси шахматния под и отвори високите врати, които водеха към апартамента на генерала. Един млад лейтенант го чакаше в преддверието и го въведе в масивния кабинет на генерала. Деймиън отдаде чест пред набития мъж, който седеше зад позлатеното писалище в стил Луи XVI.
Генерал Моро отвърна на поздрава му.
— Добри вести, а, майоре? Красивата ви съпруга се е върнала от небитието.
— Почти, генерале. Сега е у дома и се радвам да го кажа.
— Бъдете сигурен, че отговорните за случилото се ще понесат наказанието, което им се полага.
— Благодаря, сир.
Те поговориха за английската заплаха. Моро му изложи вкратце събитията в Испания и Португалия, които влияеха върху кампанията на полуострова. Генералът спомена и за неотдавнашната победа на генерал Уесли, понастоящем граф Уелингтън, в битката при Талавера през май.
— Успехът му бе частичен — припомни Деймиън. — Има късмет, че се измъкна невредим.
Моро изсумтя, защото това бе самата истина.
— Уелингтън сам казал: „Ако Бони беше там, щяха да ни разбият.“
— Не се и съмнявам — додаде Деймиън. Уелингтън бе извадил късмет, защото Наполеон бе поверил битката на брат си Жозеф и се бе прибрал в Париж.
Поговориха си още малко за слуховете, които бяха стигнали до Моро, че англичаните щели да се върнат.
— Според нашите сведения пак ще се опитат да стъпят на континента.
— Кога? — Деймиън се наведе и се подпря с ръка на коляното си.
— Всеки момент.
— Къде се очаква да слязат?
Моро се изкиска.
— Ако беше останал в Англия, майоре, сигурно щеше да ни кажеш, нали така?
Фелън въздъхна.
— Не се отчайвайте, майоре. Винаги ще се намери работа за такъв способен човек като вас.
Деймиън разбра, че това бе думата, за която трябваше да се хване. Сега бе моментът да говори.
— Сигурен съм, че е така. Точно затова съм тук.
— Тоест…
— Бих искал да ви помоля да съдействате за прехвърлянето на жена ми в родината й.
Моро повдигна любопитно вежди и почеса рунтавите си бакенбарди.
— Но съпругата ви едва пристигна. Не е видяла нищо от красивия ни град. А и сте женени отскоро. Нали сам казахте, че не сте й се наситили?
— Така е, генерале, но…
— Чувам, че била истинска богиня.
Деймиън с усилие сдържа гласа си привидно спокоен.
— Съпругата ми е много хубава жена.
— Това не е ли достатъчно основание да я задържите тук?
— Ами новите ми задачи? — запита Деймиън. — Тя не познава никого в Париж. Като замина, няма да има кой да се грижи за нея.
— Това е далечна работа. Като му дойде времето, ще се погрижим да се прибере у дома — ухили се генералът. — А дотогава бих искал да се запозная с нея. Тази неделя бих искал да ми гостувате в моя замък. Не е далеч, само на няколко километра оттук, в Сен Жермен ан Лайе. Ще има и други гости, разбира се. Това е идеална възможност да ни представите вашата красива англичанка.
Деймиън беше като на тръни. Беше се разчуло за случката в „Льо Монд“, за търга и за красавицата, която се оказала съпруга на майора, и как той я бе спасил. Историята бе заинтригувала генерала. В действителност поканата му беше заповед.
— За нас ще бъде чест, генерал Моро.
— Прекрасно! — възкликна набитият мъж и стана. Деймиън също се изправи. — Между другото, предполагам, че ще присъствате на бала в подкрепа на кампанията на Императора в Австрия. — Още една завоалирана заповед.
— Разбира се.
Трябваше да намери дрехи за Алекса, но вече беше включил това в програмата си.
— За съжаление имам по-важни дела — въздъхна генералът. — Ех, колко е хубаво да си млад и волен като птичка. Истински рай, нали?
— Така е.
Генералът го изпрати и отново му напомни за предстоящото посещение в замъка му.
— Приятна вечер, генерале — пожела му Деймиън. След това се обърна и излезе.
Малко по-надолу по коридора Виктор Лафон го проследи с поглед. Той се загледа в затворената врата на Моро, замислен за състоялата се среща. Чудеше се какво ли си бяха говорили и защо не бяха поканили и него като пряк шеф на майор Фелън. Какъвто и да бе характерът на разговора им, това не му харесваше. За човек като майора не бе разумно да натрапва услугите си.
Той се извърна към адютанта си, един млад лейтенант на име Колбер, с искрящи зелени очи и огромни амбиции.
— Искам да го следите отблизо, — рече полковникът — кажи на Пиер добре да си отваря очите.
Лейтенантът само се усмихна.
— Пиер Линде е предан слуга на императора. Освен това нашият управител трябва да храни пет гърла, така че се нуждае от всеки франк. Можете да разчитате на Пиер.