Мисълта за шпиониране оставяше горчив вкус в устата на полковника. В случая с Фелън това може би бе справедливо. Той сви рамене и го прие като още едно неприятно задължение по време на война. После влезе при генерала.
Алекса прекара сутринта с малкия Жан-Пол и с прелестната му птица. Шарлеман бе снежнобял папагал, който държаха в клетка при каретите. Той бе гордостта на хлапето и Деймиън му бе показал как да се грижи за любимеца си.
Алекса продължаваше да се чуди какво ли се бе случило с изкривеното краче на Жан-Пол, но все още не й се отдаваше да разбере.
Тя се сбогува с него и го остави на баща му. След това се отправи към къщата. По-късно, когато Деймиън се върна, тя четеше книга в дневната. Топлият му плътен глас се разля като гъсто вино във вените й.
Тя се обърна и го видя да влиза — строен и изящен в безупречния си костюм. Сърцето й се сви. От онази сутрин, когато се скараха, той рядко й говореше и спеше сам в съседната стая.
Какво ли искаше сега от нея? — чудеше се тя.
— А, ето къде си била.
Той бе сменил униформата с тъмносиньо сако, сива жилетка и светлосиви бричове. Вече не изглеждаше така отблъскващ и застрашителен и тя се отпусна малко. Той се наведе и целуна ръката й сякаш нищо не се бе случило.
— Изглеждаш великолепно, както винаги — рече Деймиън, докато държеше ръката й в своята, — но мисля, че вече е време да облечеш нещо лично твое.
Алекса потрепери и изтегли ръката си.
— Не смятах да оставам за дълго.
— Аз също. За съжаление генерал Моро има други планове.
— Искаш да кажеш, че няма да се върна у дома?
Той сви рамене безразлично.
— Генералът е твърдо решен да се запознае с теб, а като се замисля, не виждам причини да бързаш толкова.
— Та аз съм англичанка, а в момента бушува война.
— Ти си и моя съпруга — каза той с предупредителен тон. — Твой дълг е да останеш със съпруга си, докато той го желае.
— Но…
— Алекса, бъди добро момиче и се качи да се приготвиш. Поканени сме на някои места и възнамерявам да ти намеря подходящи дрехи.
„Алекса, бъди добро момиче!“ За какъв, по дяволите, се мислеше той? Тя се качи да си вземе шала, защото й трябваше време да помисли. Деймиън нямаше да я изпрати обратно в Англия, поне не засега. Тя би могла сама да се опита да го направи, но след преживяното в „Льо Монд“ идеята не й се понрави. Може би по-разумно бе да остане в Париж, докато намери сигурен начин да се върне.
А това щеше да стане рано или късно. Рейни щеше да се върне от Ямайка и англичаните щяха да предявят своите искания. Въпреки че бяха във война, подобни въпроси се решаваха по дипломатически път. Жена с нейното богатство и положение не можеше да бъде просто една жертва на войната.
Освен това Деймиън зачиташе желанията й и не я притесняваше. Нямаше да е трудно да го държи настрана още малко. Може би щеше да се измори от постоянните й откази да сподели леглото му и щеше да убеди генерала да я върнат в Англия.
С тези объркани мисли тя грабна чуждия кашмирен шал и слезе при съпруга си.
— Готова ли си?
— Така мисля.
— Добре.
С вродената си грация, която я привлече от самото начало и която сега се опитваше да не забелязва, Деймиън я хвана подръка и я отведе до каретата. Той се усмихна, но изражението му бе някак неестествено.
Каква ли роля играеше днес? — питаше се Алекса. — Какви ли бяха мотивите му и защо изобщо я бе грижа за това?
Искаше й се да го отрече, но при всеки опит пред очите й блясваше споменът за онази ужасна нощ в „Льо Монд“. Загрижеността му за нея се бе отбелязала на лицето му и никаква преструвка не би могла да я скрие.
Алекса въздъхна при мисълта за неясното си бъдеще, но реши да забрави поне за момент неприятностите. Тя погледна през прозореца на каретата. Париж бе също толкова оживен колкото Лондон — шумни улици, преливащи от народ, цветове, звуци и запомнящи се миризми веднага грабнаха окото й. Те минаха покрай един уличен метач, който чистеше паветата, после видяха продавач на метли, точилар и дърводелец, който носеше над главата си стол. Подминаха едно кафене, чиито клиенти седяха отвън, а гълъбите се разхождаха между масите им.
— Къде отиваме? — попита тя машинално, без особен интерес. Не можеше да откъсне очи от изящните балкони и сводестите прозорци, които украсяваха парижките улици.
— На „Рю де Пети Шан“ има една шивачка, която ще се погрижи за нас.
Те преминаха „Рю Сен Оноре“, после покрай Елисейския дворец към „Ришельо“ и стигнаха до „Рю де Пети Шан“. Каретата спря пред един магазин с малки витрини. Отпред висеше месингова табела, на която с големи червени букви пишеше: ШИВАЧКА.