Трябваше да стои далеч от него.
Единственият въпрос бе как?
Глава петнадесета
Роклята от изумруденозелена и златна коприна бе готова преди бала на императора. Това бе голямо събитие, въпреки че самият Наполеон не присъстваше. Той се бе спотаил в замъка Шьонбрун, извън стените на Виена.
Близо четири хиляди души от всички слоеве на парижкото общество бяха поканени, като с особено внимание се ползваха военните, търговците и банкерите. Площадът и кейовете, които водеха към кметството, бяха ярко осветени с фенери, а отвътре всичко бе украсено в императорските цветове — зелено и жълто.
Алекса едва сега се досети, че Деймиън бе подбрал същите цветове за роклята й.
— Нарочно го направи, нали? — процеди тя през зъби, докато си пробиваха път през тълпата.
Той само се усмихна.
— Избрах ги заради цвета на очите ти… и защото знаех, че ще са доволни. Моро може да не дойде, но други важни особи ще са тук.
— Трябваше да откажа да я облека.
Деймиън повдигна едната си вежда.
— Щеше да ти е малко неудобно да се появиш само с туниката си.
Тя го изгледа втренчено, но не каза нищо. Тази вечер той бе въплъщение на чаровния френски войник с прилепналите си бричове и високите черни хусарски ботуши. Златни копчета искряха отпред на синьо-бялата му куртка, а на раменете му блестяха еполети и ширити.
Под звуците на оркестъра той я поведе през пищно облечената тълпа. Стените бяха украсени в тъмнозелено и с огромни императорски орли. Той се спря пред мраморното стълбище в големия салон.
— Бих искал да се запознаеш с някои хора. — Деймиън се обърна с поздрав към една групичка и започна да ги запознава.
— Приятно ми е да се запознаем — обърна се към нея един господин на име Брюмер.
— И на мен също — отвърна тя малко сковано. Доста странни познати: мъж на име Фишо, министър на полицията; един полковник от драгуните; един хусарски капитан; архитектът Селерие; един командир на карабинерски отряд; някаква актриса от Комеди Франсез и един абат без абатство. Той носеше дрехи на духовник, но не принадлежеше към никой орден, вместо това имаше сан „в обществото“.
Актрисата, една привлекателна блондинка с пищни гърди, доста дръзко гледаше Деймиън. Алекса усети как стисна ръката й по-силно и присви устни от яд.
— Не се тревожете, миличка — зазвуча в ухото й познат глас. — Габриела отдавна не му е любовница. Съпругът ви гледа само и единствено вас.
— Мосю Гуден!
— Радвам се да ви видя, мадам Фелън. — Той се поклони и леко стисна ръката й.
Деймиън му се усмихна любезно.
— Добър вечер, Андре. Надявах се да те видя тук.
— Така ли? Защо?
— Да ти благодаря, разбира се, задето се грижи за жена ми в мое отсъствие.
— Беше удоволствие за мен, но съжалявам, че тя е все още тук.
— Аз също, приятелю. Но ако генерал Моро желае да бъде така, кой съм аз, за да му противореча.
Андре сви гъстите си бели вежди.
— Уви, така е — той се обърна към Алекса: — Е, щом е така, трябва да направите всичко възможно да ви е приятно тук, нали така?
— Опитвам се, мосю.
Мосю Гуден представи и двамата на компанията, с която бе дошъл. Сред тях бе и полковник Лафон, дукеса Д’Абран и един очарователен русокос мъж на име Жулиен Сен Оуен, когото всички наричаха Жул. Той току-що бе пристигнал в столицата, както каза някой, беше около тридесетгодишен, с живи зелени очи, пъргав ум и добри обноски. Когато той задържа ръката й малко повече от обичайното, Деймиън я покани да танцуват.
— Сигурен ли си, че не би предпочел актрисата? — не можа да се сдържи Алекса.
— Свирят валс и не искам да го танцувам с никоя друга, освен с теб.
Сериозният му тон я изненада, но не и пламъкът в очите му. Той трептеше в погледа му, откакто я бе видял за първи път в дневната, облечена в изумрудената й рокля с дълбоко деколте. Изражението му накара сърцето й да забие лудо, а дланите й се изпотиха. Тя копнееше за онези няколко мига, когато щеше да я притисне до себе си във вихъра на танца.
Алекса се остави да я отведе до танцовата площадка и да я хване през кръста. Двойките се въртяха около тях в ритъма на музиката, облени в светлината на свещите от кристалните полилеи. Музиката се засилваше, докато изпълни цялата огледална зала.
— Съзнаваш ли, че това е първият ни валс? — попита Деймиън с очи, впити в нейните. После премести поглед към устните й и краката й се разтрепериха.
— Да.
Те изглеждаха сякаш винаги бяха танцували заедно. Телата им се движеха в идеален ритъм, всяко завъртане, всяка стъпка, всяко полюшване. Кракът му се търкаше в нейните бедра и той неволно я притисна към себе си.