— Недей! Не казвай нищо повече.
При вида на измъченото й лице Деймиън вдигна бялата нощница и безмълвно й я подаде. Тя я грабна с треперещи ръце и бързо я нахлузи, като отстъпваше назад.
— Искам да си вървиш — каза тя неуверено.
Той поклати глава.
— Не искам да те оставям така.
— Моля те, Деймиън!
Решителното му изражение не се промени и той пристъпи към нея. Вдигна я на ръце и я положи на голямото меко легло.
— Ще остана още малко — рече той и дръпна завивките. Обърна я на една страна и се опъна до нея. — Само докато заспиш.
Той се държеше странно, но Алекса бе спокойна. Съпругът й се скри под одеялото, притегли я към себе си и я прегърна.
Сигурно пак щеше да се опита да я люби, помисли си тя цялото й тяло бе нащрек. Вместо това той прокара дългите се пръсти през косата й, наведе се и я целуна по слепоочието.
Едва сега тя се отпусна. Противоречивите й чувства все още се бореха в нея, но накрая успя да заспи.
Деймиън се събуди от силното тракане на часовника. В първия момент не можа да осъзнае къде се намираше. Къде беше синият балдахин на леглото му? След това си спомни, че тази вечер бе заспал в своето легло… до съпругата си. Той трепна при спомена за нощта. Протегна се да я докосне, но… нея я нямаше.
Той се изправи в леглото. Алекса не беше в спалнята, а и никакъв шум не се долавяше от съседната стая. Огънят едва тлееше и хвърляше страшни сенки по стените, зад които се чуваше драскането на мишка. Деймиън стана и наметна черния си халат, отвори вратата и излезе в коридора. Може би беше огладняла и бе слязла да си вземе нещо за ядене.
Той се усмихна при тази мисъл, но тревогата започваше да го обзема. Тя бе много разстроена от случилото се. Може би е направила нещо неразумно? Може би е избягала? Ами ако е тръгнала да се връща сама в Англия?
При тази мисъл сърцето му се сви. Не трябваше да идва тази вечер при нея. Знаеше го от самото начало, но желанието му бе неустоимо, а чувстваше, че и с нея бе така.
Той знаеше, че съвестта й щеше да се съпротивлява. Но в този момент нищо не можеше да го спре. „По дяволите съвестта й!“ — си бе помислил снощи.
Но сега…
Тревогата му нарастваше, докато слизаше по стълбите. Отправи се към задната част на къщата, тъй като в кухнята не светеше. Трябваше да я остави сама, повтори си той, но тогава изпитваше огромна нужда от нея, а освен това й бе ядосан.
Може би се бе разочаровала или съжаляваше, че чувствата й не бяха достатъчно силни, за да превъзмогне угризенията си и да го приеме такъв, какъвто беше.
Може би изпитваше огорчение, че не можеше да му се довери.
Кого заблуждаваше? Изобщо не заслужаваше доверието й. Бе направил всичко възможно, за да го загуби. Не го правеше нарочно, не и след брака им, но това не променяше нищо. Сега обаче душата му копнееше за такова доверие.
Деймиън продължи търсенето си, промени посоката и уверено тръгна към главния салон, но спря пред вратата на кабинета си, защото отдолу се процеждаше светлина. До слуха му достигна тихото й хлипане.
Не знаеше дали да се радва, или да се ядосва. Без съмнение Алекса бе там. Тя плачеше, и то заради него. Като си пое дълбоко дъх, той отвори вратата и тихо влезе. Алекса не го чу. Тя се бе сгушила на дивана и бе загърнала краката си с нощницата си. Беше се отпуснала на облегалката и подпираше глава с ръцете си. Дългата й червеникава коса скриваше почти цялото й лице.
Деймиън приседна до нея и нежно я прегърна.
— Не плачи, скъпа, тези сълзи са ненужни.
Противно на очакванията му тя не се отдръпна. Отпусна се в ръцете му и продължи да плаче на рамото му.
— Моля те, Деймиън, — изхлипа тя — пусни ме да се прибера у дома.
Той я откъсна от себе си и я погледна. Повдигна брадичката й с пръст и нежно я целуна.
— Ако имаше някакъв начин, скъпа, бъди сигурна, че щях да го използвам. — Това бе самата истина. В Англия тя щеше да е на сигурно място. — За съжаление генерал Моро иска да останеш.
— Но аз съм англичанка. Мястото ми не е тук.
— Ти си моя съпруга и ми принадлежиш.
— Ако нещата бяха другояче, сигурно щях да се съглася. За съжаление обаче не са. — Влажните й очи го погледнаха. — Знаеш как се чувствам… знаеш, че не мога да приема нещата така, както са. Знаеш го, а когато съм с теб, ме караш да пренебрегвам принципите си. Принуждаваш ме да…
— Какво? Да се отдадеш на желанията си? Да приемеш, че все още изпитваш чувства към мен?
— Да! — призна тя и измъченото й изражение го прониза.
— Сигурно много ме мразиш — каза тихо той.
Алекса издаде сподавен стон.
— Мразя онова, в което ти вярваш.
Деймиън се втренчи над косата й. Стените на една къща, пълна с врагове, стени, които сигурно имаха уши. Искаше да я попита за истинския Деймиън, но кога ли й бе дал възможност да го опознае? Понякога дори сам не разбираше себе си.