— Ти не си безразлична към мен. Вече неведнъж си го признавала. Как щеше да се чувстваш, ако бях предан на Англия? Ако не бях предал родината си?
Тя потърси очите му с поглед. В тях се четеше и болка, и недоумение, и още хиляди чувства.
— Ако беше така… може би… един ден щях да те обикна.
Цялото му тяло се напрегна. Думите й го пронизаха и го накараха да копнее за неща, които не можеше да има. За Бога, не трябваше да се издава. Знаеше, че с произнасянето на тези думи залагаше живота и на двама им. И все пак…
— Аз съм шпионин, Алекса. Още от петнадесетгодишен, но не за Франция, а в полза на Англия.
Сподавен вик се изтръгна от гърлото й. Зелените й очи щяха да изхвръкнат от орбитите си.
— Не ти вярвам. Ти… ти пак ме лъжеш. Това е поредният ти номер.
— Не е номер.
— Беуик щеше да знае. Някой все щеше да знае. — Тя се наведе и впи пръсти в раменете му. — За Бога, не можеш да очакваш от мен да ти повярвам.
— Почти никой не знае. Опасно е и ти да го знаеш. И двамата ни следят. Направо е лудост, че ти го казвам, но като те гледам така… — той изтри една сълза от гъстите й черни мигли.
— Знаеш ли как бих искала да ти вярвам? Можеш ли да си представиш?
— Знам, че имаш всички основания, но…
— Кажи, че е истина, Деймиън. Кажи ми, че това не е поредната ти лъжа.
— Истина е, Алекса.
— Закълни се. Закълни се в гроба на баща си.
Той обгърна с поглед стените. Беше доста късно и се молеше слугите да са си легнали вече.
— Кълна се.
Тя се приближи към него и той я притисна в обятията си. Усещаше потрепванията й и сълзите, които се стичаха по бузите й. Тя бе заровила глава в него и дългата й лъскава коса сякаш припламваше на рамото му.
Деймиън я задържа дълго така, галеше гърба й и прокарваше пръсти през косата й. Най-сетне тя се изправи.
— Ако това, което казваш, е истина, — каза Алекса с отчаян поглед — значи аз съм тази, която те е предала. О, Боже, ти загуби дома си. Биха те и те държаха в тъмница, а сега си тук в опасност. Ти…
— Тихо — успокои я той. — Не ти го казах, за да те разстройвам, — той погледна разсеяно встрани, несигурен какво точно искаше да каже — а защото не искам да те гледам как страдаш.
— Деймиън…
— Не трябваше да го казвам, но го направих. Сега е твой ред да се закълнеш, че отсега нататък няма да кажеш и дума за това. Ще се държиш сякаш никога не си чула тези думи. Ще се погрижа да се върнеш колкото се може по-скоро, но междувременно трябва да внимаваме. Ако някой разбере, нито един от нас не ще напусне страната жив.
Тревога се изписа по лицето й.
— Не можеш ли да ми кажеш още малко? Обясни ми как…
— Не. Казах ти твърде много. Искам да ми обещаеш, Алекса, да се закълнеш, че разговорът ни е приключен.
В очите й се четяха неувереност и хиляди въпроси.
— Заклевам се.
Надяваше се, че може да й вярва. Той почти виждаше обърканите й мисли, новите й идеи, които приемаше или отхвърляше.
— Деймиън?
— Да, любов моя?
— Сега, като сме на една и съща страна, може би ще мога да ти помогна.
— За Бога, Алекса. Последното нещо, което искам, е да се намесваш в тези работи.
Тя се приближи и хвана брадичката му с ръка. Топлината в очите й се разля по цялото му тяло.
— Добре. Ще направя както кажеш.
Той се усмихна.
— Едно последно нещо.
— Да?
— Важно е да запазим ролите си. Постепенно можем да ги променим, но никой не трябва да разбере защо.
— Мога да бъда добра актриса, ако пожелая.
— Разчитам на това. — Деймиън се наведе и я целуна. Една гореща и дълга целувка, от която кръвта му забушува. — А дотогава защо да не се качим горе?
Алекса кимна и той я хвана за ръка, предвкусвайки удоволствието. Усмихна се, но вече съжаляваше за действията си. За него не бе присъщо да поема такива рискове, и то когато се отнасяше и за друг. По дяволите, тя знаеше как да го сломи.
Сега му оставаше да се надява, че това нямаше да струва животът им.
Глава шестнадесета
Минаха два дни. Тайната, която Деймиън сподели с Алекса, я изпълни с надежда и смелост. Инстинктите й не я бяха подвели. Той бе корав човек, но каузата му бе справедлива. Всъщност тя още не го познаваше добре.
Седнала пред огледалото, Алекса разресваше дългата си червеникава коса и се усмихваше. Деймиън бе патриот, а не предател. Английски шпионин, а не френски. Искаше й се да крещи от радост и да слави Бога, че бе снел това непосилно бреме от плещите й. Искаше часове наред да лежи в леглото до съпруга си и да изучава всеки сантиметър от гладкото му стегнато тяло. Искаше да му се наслаждава и да му покаже любовта си.