Вместо това изразът на лицето й оставаше спокоен, дори вял. Тя успяваше да сдържи чувствата си. Единствено в леглото даваше воля на душата си. През тези кратки, но страстни жарки мигове светът отвън преставаше да съществува и те забравяха за дебнещите ги опасности. Няколко пъти, след като се бяха любили, тя се опита да му разкаже за онзи мъж. — Жул Сен Оуен, когото бе срещнала в сградата на Градския съвет, но всеки път обетът за мълчание я спираше.
Алекса се бе заклела да не започва повече разговора за неговите шпионски дела и искаше да спази обещанието си. В действителност нещо дълбоко в нея я възпираше. Едно тихо гласче я предупреждаваше да бъде нащрек.
Това бе нещо като реакция на ролята, която съпругът й продължаваше да изпълнява. В присъствието на други хора Деймиън се държеше все така хладно. Отнасяше се към нея както с някоя от любовниците си. Тя се засягаше, но вече разбираше причината. Успокояваше се с надеждата, че скоро щяха да се върнат в Англия и че отново щяха да заживеят както преди.
Тази мисъл не излизаше от ума й, докато пътуваха една вечер към операта. Щяха да гледат „Два дни“ на Керубини заедно с полковник Лафон, мосю Селерие й един хусарски капитан на име Франсоа Кино.
За съжаление Кино придружаваше пищната актриса Габриела Бюмон, бивша любовница на Деймиън. През цялата вечер знойната блондинка най-нахално пренебрегваше кавалера си и безсрамно флиртуваше с Деймиън. Докато махаше с ветрилото си и се смееше, тя му шепнеше нещо в ухото.
Те се бяха разположили в креслата от синьо кадифе в частната ложа на Лафон. Алекса си повтаряше, че не трябва да обръща внимание. Деймиън не отвръщаше на закачките и ги приемаше като някакво задължение. През цялото време държеше за ръка жена си, сякаш търсеше нейното разбиране. „Разбирам — повтаряше си тя. — Той играе ролята си, значи и аз трябва да сторя същото.“
Алекса се усмихна. Това може би нямаше да му се хареса, но търпението й имаше граници. Тя изтегли ръката си от неговата, надигна се от стола си и се обърна към ниската, закръглена блондинка.
— Мадам Бюмон, — каза тя, като изгледа нахалната госпожица от глава до пети — разбирам, че с майор Фелън сте стари познати, но в случай, че не сте разбрали, сега той е женен за мен. В името на добрите обноски, моля ви да отместите ръката си от крака му.
Французойката възкликна и се изправи. Диадемата й се олюля върху богатата й фризура.
— Как се осмелявате!
— Осмелявам се, защото имам тази привилегия. В тази страна съпругата може би позволява подобни неща, може би те остават незабелязани, но в моята страна…
— Стига, Алекса — намеси се рязко Деймиън и се изправи между тях. В очите му блесна едва доловима насмешка и леко одобрение прозвуча в думите му. — Повече няма да обиждаш мадам Бюмон — той се обърна към Габриела и учтиво й се поклони. — Извинете, мадам. Жена ми обикновено се държи по-учтиво — каза той и се обърна към Алекса. — Представлението е към края си. Може би е най-добре да си тръгваме.
Тя изгледа с презрение блондинката.
— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие — рече Алекса. После се престори, че не забеляза злорадото изражение на французойката и с царствена походка напусна ложата.
Деймиън не каза нищо, когато излязоха от театъра и тръгнаха по улица „Ришельо“, но щом свиха зад ъгъла и сенките ги скриха, той я дръпна настрани. Дъхът й спря в очакване на укорителните му думи, но вместо това крайчецът на устата му трепна и в очите му блесна задоволство.
— Ревнуваш ме, нали?
Тя повдигна учудено вежди.
— Може би. А може и да се преструвам.
— Така ли?
— Зависи от това, защо я насърчаваше.
— Защото това очакват от мен Лафон и останалите.
— А от мен, като англичанка и твоя съпруга, да сложа край на подобна сцена.
Той се засмя. Отдавна не бе чувала този звук.
— Сигурно е така.
— Значи не ми се сърдиш?
Вместо да й отговори, той се наведе и я целуна. Устните му се впиха толкова страстно в нейните, че краката й отмаляха.
— Не, скъпа, не ти се сърдя.
Всъщност, изглежда, му бе приятно, че го ревнуваше.
— Хайде да си вървим у дома. — Дрезгавият му глас издаде истинските му помисли, но думите му събудиха други желания в нея.
Алекса го погледна в очите.
— Искам да си ида у дома, Деймиън. Искам го повече от всичко друго на този свят — тя нямаше предвид дома на „Сен Оноре“ и той го знаеше. — Кога ще се върнем там, където ни е мястото?
Той я погали по бузата.
— Ще те отведа веднага щом стане безопасно.
— Ами ти?
— Не мога да се върна, докато не открия нещо важно. Когато това стане, повече няма да им трябвам. Искам да занеса нещо, което ще послужи на британците.