— Да, но…
— Стига, Алекса. Ти ми обеща.
Тя замълча и го последва към каретата.
Когато той опъна стройното си тяло на седалката, тя се наведе и го целуна. Деймиън й отвърна и след миг я притегли в скута си.
Докато се качваха по стълбите, се държаха за ръце, а щом стигнаха спалнята, бързо свалиха дрехите си. Любиха се до три часа след полунощ и чак тогава заспаха.
По-късно следобед Деймиън й предложи да се разходят с каретата из града. Небето се бе прояснило до лазурносиньо и лекият бриз не позволяваше на жегата да надделее. По улиците имаше много карети. Изглежда, хората бяха решили да се разведрят из парковете.
— Невероятно е, нали? — каза Деймиън с искрено възхищение. — Няма друго подобно място.
Алекса го погледна замислено.
— Учудвам се, че ти харесва. Животът в града никога не те е привличал.
— Париж е нещо различно.
— Да… сигурно. Трябва да ти е трудно с това вътрешно раздвояване.
Изражението му остана непроменено.
— Харесването на един толкова красив град няма нищо общо с моята преданост. А и това не е тема, която ще обсъждаме сега — той смекчи думите си с целувка. — Моля те, скъпа, и без това ми е достатъчно трудно.
Алекса кимна. Искаше да го пита за толкова неща, но замълча, решена да удържи на думата си.
Прекараха деня чудесно. Разходиха се из парка Тиволи, обядваха в кафене „Годе“ на булевард „Дьо Танпльо“ — доста оживено място, пълно с войници с пъстроцветни кокарди и дами, които ядяха сладолед и портокали. После се разходиха из „Пале Роял“, под сенките на приведените чинари и в края на улицата откриха един малък пътуващ театър.
— Може ли да влезем? — попита развълнувано Алекса, смаяна от останките на огромна мечка гризли и от изпълнението на един гълтач на камъни.
— Ако желаеш, — усмихна се Деймиън — но трябва да ти призная, че ми се иска нещо друго.
Преди да влязат, той се наведе и нежно я целуна по шията.
През нощта се любиха дълго и бавно. На сутринта тя се чувстваше доволна и изпълнена с нови надежди за бъдещето.
Мари-Клер й помогна да се облече и двете слязоха долу. Деймиън вече бе излязъл. Той бе казал на Пиер, че ще му трябват някои неща за събирането у генерала в края на седмицата. Алекса също трябваше да направи някои покупки.
Когато разбра, че Деймиън не бе с каретата, тя реши да отскочи до магазинчето, което бе видяла до „Рю дьо Пети Шан“ за ветрило, което да подхожда на сребристосинята й рокля, и за още един чифт пантофки.
— Искате ли да ви придружа? — попита я Мари-Клер.
— О, не — отвърна Алекса, която мечтаеше да остане за малко сама. — Няма да се бавя повече от час.
— Нека поне Клод-Луи ви откара. Съпругът ви ще се разсърди, ако разбере, че сте сама.
Алекса се съгласи без повече уговорки. Тя харесваше русокосия мъж, както и цялото семейство Арно. Освен това тя не познаваше града, така че с него щеше да се чувства по-спокойна.
Едночасовата й обиколка продължи цели три часа и каретата се изпълни с големи и малки кутии. Пред къщата им бе спрял непознат черен файтон, украсен със злато. При тази липса на коне заради войната четворният впряг можеше да бъде само на някой важен човек.
Тя влезе плахо, като се чудеше кой ли би могъл да е високият гост и се надяваше това да е добър знак. Алекса се спря пред вратата на големия салон. Отвътре се чуваха мъжки гласове, но тя не влезе. Въпреки това реши да разбере какво става. Две врати водеха към салона — едната откъм фоайето, а другата — откъм малката дневна в задната част на къщата. Тя се отправи натам.
За щастие вратата бе само притворена. Тя успя да види през цепнатината високата фигура на полковник Лафон, както и един нисък, набит мъж с тъмна коса, рунтави вежди и гъсти рошави бакенбарди. И двамата носеха униформи, като по-дребният имаше толкова много златни ширити, че можеше да освети цялата стая.
— Винаги е удоволствие да ви видя, генерале, — каза Деймиън — но се съмнявам, че това е обикновено посещение.
— Едва ли — намеси се Лафон, който стоеше сковано пред генерала. Той държеше чаша коняк като останалите, но все още не бе отпил от нея.
— Не, скъпи майоре. Опасявам се, че не е — генералът трепна. — За съжаление съм тук, заради един разговор, проведен преди няколко дни.
— Така ли? — Деймиън повдигна едната си вежда. — И какъв е бил този разговор?
— Тогава вие сте казали на прекрасната си съпруга, че сте британски шпионин.
Мили Боже! Алекса впи нокти в дланите си. Страховете на Деймиън са били основателни. Господи, какво щяха да правят сега?