Вцепенена от страх, тя го наблюдаваше през процепа. Колебанието му бе толкова мимолетно, че тя си помисли, че си бе въобразила. Бурен смях се изтръгна от гърлото му.
— Хитро, нали? — Той се насочи към бюфета и без да му трепне ръката, си напълни чашата с коняк. — Преди бе все кисела и сърдита. Сега ме приема в леглото си. Дори ме ревнува от любовниците ми, особено от Габриела. Нали така, Лафон? — Той се обърна към полковника и погледна генерала право в очите. — Казах й каквото искаше да чуе. Не мислех, че ще трябва да докладвам за съпружеските си ходове на един генерал от Великата армия.
— Искате да кажете, че е било само фарс? — попита Лафон недоверчиво, но не по-малко изненадан от Алекса.
Деймиън сви безразлично рамене.
— Според мен това бе блестящо изпълнение, но както ви казах, не смятах, че трябва да докладвам за моите хитрини в служба на Великата армия.
Генералът впи очи в него, като опъна замислено бакенбардите си.
— Свързват ни доста съвместни години, нали така?
— Твърде много години, мой генерале, и твърде много жени.
Лека усмивка трепна по устните на генерала, после прерасна в ухилена гримаса и той прихна да се смее. Гърдите му се тресяха и дълбоки бръчки се появиха около очите му.
— Трябваше да се досетя — медалите на гърдите му дрънчаха от силния му смях. — Постоянно ме изненадвате, приятелю.
Алекса застина на вратата. „Той ни защитава — помисли си тя. — Мили Боже, това не можеше да бъде вярно“. Въпреки това едва си поемаше дъх.
Глава седемнадесета
Деймиън слезе от каретата пред замъка на генерал Моро в Сен Жермен ан Лайе.
Проектирано за дука на Торси, зданието беше на четири етажа с високи сводести прозорци, с балкони от ковано желязо, а от двете страни имаше дълги пристройки с колони. Над покрива се издигаха многобройни високи тухлени комини, а пред гравираната входна врата се простираше зелена морава.
— Прекрасен е — каза Алекса, когато Деймиън обхвана кръста й с ръце, за да й помогне да слезе. — Кой ли благородник е загубил главата си, за да се шири сега тук генерал Моро?
— Алекса! — предупреди я той и сви устни.
— Съжалявам. Тук сме на гости, нали? Бях го забравила.
Усмивката остана на лицето й. Вече трети ден тя се държеше хладно и резервирано. Поведението й се дължеше на онзи разгорещен спор относно Габриела, след като бяха ходили на театър с Лафон. Оттогава Алекса непрекъснато се оплакваше от главоболие, отклоняваше ласките му и го държеше на разстояние.
Отначало на Деймиън му бе забавно. Признаваше, че тя имаше основание да се държи така. Онази вечер във фоайето на Комеди Франсез Габриела най-безсрамно го бе целунала в устата пред очите на Лафон.
За съжаление Алекса ги бе видяла. Тогава тя направо побесня и той не я винеше за това. Опита се да й обясни, но тя отказваше да го слуша и не му обърна никакво внимание през останалата част от вечерта. Като се прибраха, отново се скараха. Алекса настояваше той да постави жената на място. После го заряза и от тази нощ спеше сама в съседната стая.
Яростта й не го изненада, но Деймиън усещаше, че нещата бяха по-дълбоки. Той чувстваше едно ново напрежение в отношенията им, едно постоянно желание да го отбягва. В него се породиха подозрения, че проблемът не бе само Габриела.
Пръст в това сигурно имаше и онзи бивш капитан Жул Сен Оуен, когото Алекса бе срещнала в сградата на кметството. Тогава Деймиън я видя да танцува с него, но не обърна особено внимание на това. После те се видяха още веднъж, в Комеди Франсез, когато негодникът седна точно до нея.
Несъзнателно Деймиън я стисна по-здраво през кръста, докато я водеше нагоре по широките каменни стъпала към замъка. Русокосият мъж бе достатъчно красив, за да завърти главата на една жена. Освен това интересът му към Алекса очевидно не бе временен.
Деймиън следеше полюшването на бедрата й, когато тя мина покрай лакеите в позлатени пурпурни ливреи. Следобедното слънце танцуваше като пламък в тъмночервените й коси. Тя бе великолепна и съблазнителна. Преди да се оженят, половин Лондон бе паднал в краката й, в това число и брат му Питър.
Може би това внимание й липсваше. Може би вече му се бе наситила. Може би сестра му Мелиса правилно я бе описала като жена, която живее от ласкателствата на мъжете. Може би сега отново се нуждаеше от тях, за да се увери в собствената си прелест и очарование.
Деймиън стисна зъби. Реши да й даде малко време и да разбере истинската причина за отказите й. Но тя все пак си оставаше негова съпруга. За първи път разбра защо баща му бе толкова привързан към майка му. Той бе искал да я задържи при себе си, независимо на каква цена. Това озарение го смути и той усети смразяващи тръпки по гърба си.