По-страшното обаче бе, че го обземаше умопомрачителна ярост при мисълта, че жена му може би търсеше компанията на друг мъж.
Планът й действаше, но не беше лесно. Деймиън бе мрачен и замислен, ядосан, че се бяха скарали, но и неуверен за действителния повод. Успокоителните му очи постоянно я следваха. Беше все така любезен, а в присъствието на техните домакини дори очарователен. В елегантния им апартамент в млечнобяло и златно, с богато украсени тавани в стил барок той крачеше напред-назад и очакваше да чуе от нея истината.
— Казах ти вече. Проблемът си ти, ти и онази жена. Започвам да си мисля, че все още сте заедно. Няма да се изненадам, ако си я поканил и тук.
Не й бе трудно да се справя с ролята си. Достатъчно й бе да си помисли как онази го бе целунала. Това, както и поредната му порция лъжи, успяваше да събуди яростта й и тя подновяваше играта си.
Деймиън прокара пръсти през косата си.
— Вече ти казах, че Габриела отдавна не е моя любовница, защо ти е толкова трудно да ми повярваш?
— И ми задаваш този въпрос след онова, което се разигра в театъра?
— Мислех, че разбираш. Мислех…
— Е, добре, не разбирам и не искам повече да говоря за това.
— Много добре! — рече той, но изглеждаше още по-объркан, когато излезе от стаята и затръшна вратата.
Алекса седна на леглото. Той изглеждаше толкова притеснен, сякаш чувствата й наистина имаха значение за него. Сякаш… Стига, по дяволите! Нямаше отново да се остави да я прави на глупачка. Връщане назад нямаше.
Няколко часа по-късно тя го чу да се облича в съседната стая. Тя бе почти готова. Носеше роклята от кралскосиня коприна със сребриста фуста, а косата й бе навита на тежка плитка като корона. Една прислужница й бе помогнала да се облече. Сега тя очакваше съпругът й да почука на вратата.
Скоро го чу, но той пренебрегна всякакви условности и без да дочака отговор, влезе в стаята. Беше се облякъл официално в черен фрак с кадифена яка, носеше сребриста жилетка и бричове от черна коприна. Бялата дантелена вратовръзка подчертаваше матовия тен на лицето му, а очите му бяха по-сини от всякога. Деймиън я изгледа бавно от главата до петите с нескрит копнеж.
— Изглеждаш чудесно.
Лампата придаваше синьо-черни оттенъци на косата му и изражението му бе толкова чувствено, че бузите й пламнаха.
Алекса се опита да потисне опияняващото чувство, което я обземаше.
— Радвам се, че си доволен — отвърна тя малко троснато.
О, Боже, защо я зяпаше така? Очите му направо я изпиваха, а погледът му преливаше от желание и нещо, което не можеше да назове.
— Надявах се, че вече си се съвзела, — в гласа му проехтя огорчение — но очевидно не си.
Алекса остана безмълвна. Трудно й бе да намери правилния отговор, когато сърцето й биеше така неукротимо.
Той протегна ръка и погали бузата й с пръст.
— Ако вярвах, че ме ревнуваш, щях да съм поласкан. Дори щях да го приема като знак, че чувствата ти се променят. За съжаление не мисля, че тук става въпрос само за ревност, нали, Алекса? — Погледът му бе застинал на лицето й, твърдо решен да разкрие истината, а тя бе решила да я скрие.
— Не разбирам за какво говориш, но знам, че закъснението ни е вече неучтиво дълго. Признак на лоши обноски е да караме домакините да ни чакат.
Сянка на ярост премина през лицето му. Скулите му станаха сякаш още по-изпити, а очите му светеха като тлеещи въглени. Той не каза нищо. Само протегна ръката си и Алекса я пое. Тя тръгна до него надолу по мраморните стълби, като се стараеше да не забелязва потрепването на мускулите му. Колко ли още щеше да успее да го държи настрана и в същото време да действа по плана си? Може би още ден-два. Деймиън не бе мъж, който можеше да бъде залъгван дълго.
Ако не напуснеше скоро Франция, той щеше да поиска да се върне в леглото й. При тази мисъл стомахът й се сви, но от копнеж, а не от погнуса. Мили Боже, самата мисъл за прекараните с него нощи разпалваше огъня в нея.
Тя усети как ръката му трепна под нейната и си представи дългото му мускулесто тяло надвесено над нея. Виждаше в съзнанието си как той разтваря краката й и се плъзга в нея.
Сподавен звук се изплъзна от устните й и Деймиън я погледна недоумяващо. Краката й се подкосиха и тя се олюля.
— Какво има, скъпа? Да не те е страх от генерала?
— Не, разбира се, че не.
„Не ме е страх от генерала, а от теб, и от самата мен.“
— Е, тогава да вървим.
Алекса кимна и той я въведе в големия салон. Залата бе наистина огромна и внушителна, с позлатени стени и златни свещници, с огледала и високи украсени тавани. Изглеждаше празна, с изключение на една редица дивани с дамаска от златен брокат и столове с високи облегалки покрай стените и по една голяма мраморна камина от двете страни.