— Майоре, ето че най-сетне решихте да се присъедините към нас с прекрасната ви съпруга.
— Щяхме да сме доста по-рано тук, но с такава жена в покоите ми времето просто лети.
Моро се изкиска и тя го разпозна като мъжа от кабинета на Деймиън.
— Разбирам ви, приятелю. Казаха ми, че съпругата ви е богиня, и както виждам, не са ме излъгали.
Генералът взе ръката й и се поклони, а погледът му се плъзна по всяка извивка на тялото й и с нескрито одобрение се спря на очите й.
Алекса се чудеше колко ли битки бе водил. Можеше да се обзаложи, че не бяха малко, защото мъжът имаше поглед на закален в боя войник. Колко ли пъти се бе сражавал срещу британците? Колко ли млади англичани бе убил?
— Как се забавлявате в нашата страна? — попита я той. — Разбрах, че Париж не ви е посрещнал много ласкаво, но и това се случва, нали така?
Значи бе чул за „Льо Монд“. Дали го бяха информирали неговите шпиони, или съпругът й му бе разказал „забавната“ случка?
— Париж е доста хубав град — отвърна Алекса с премерено нехайство. — Има, разбира се, някои места, които не бих искала да посетя отново.
При мисълта, че той му бе разказал всичко, сърцето й се сви. Тя се улови как търсеше отговор на въпроса си в очите му.
— Като всеки голям град Париж също има своите неприятни страни.
Тя усети как ръката на Деймиън се плъзна покровителствено около кръста й.
— Отсега нататък съпругата ми ще вижда само добрите страни на прекрасния ни град.
В думите му прозвуча скрито напрежение и тя разбра, че това бе завоалирано предложение към Моро да смени темата. Алекса усети неговата закрила и осъзна, че той не бе казал нищо нито на генерала, нито на когото и да било. Обля я вълна на благодарност и непреодолимо желание да го прегърне.
— Сигурен съм, майор Фелън, че жена ви все повече ще харесва нашата страна, както и вие.
Моро се обърна към Алекса.
— А сега, мадам Фелън, позволете ми да ви представя моята съпруга Лусил.
Една възрастна жена, облечена в черно, прекрати разговора си с другите и се усмихна към съпруга си. Тя бе нисичка и изправена, с леко гърбав нос и изразителни тъмносиви очи.
— Здравейте, мадам Фелън, — каза тя — за мен е удоволствие.
— За мен също, мадам Моро.
Те си поговориха малко, като през цялото време генералът не сваляше поглед от Алекса. Скоро властният домакин се извини и ги остави.
— Ще ми се да не беше толкова впечатлен от теб — рече Деймиън, когато продължиха нататък. — Може би ще те изпрати обратно у дома.
Тя замълча. Дали наистина бе загрижен за нейната безопасност, или просто искаше да се върне необезпокояван при любовниците си? Едната половина в нея желаеше да се върне, докато другата, за нейна изненада, искаше да остане.
За първи път, откакто бе избягала от „Льо Монд“, тя си спомни за дома си в Хампстед Хийт и я обзе носталгия. Дали Рейни бе научил за нейното похищение? Те може би още не се бяха върнали в Англия. Тя бе сигурна, че това щеше да стане веднага щом научеха за отвличането й.
Ако Сен Оуен не успееше да й помогне, Рейни щеше да принуди правителството да уредят освобождаването й или да я разменят. Тя щеше да се прибере, независимо как. Деймиън щеше да изчезне от живота й, въпреки че болката щеше да остане. Може би дотогава щеше да открие нещо ценно, което да отнесе със себе си, някаква ценна информация. Нещо, което щеше да оправдае донякъде страданията й.
Докато вървяха под светлината на златните полилеи и под звуците на оркестъра, Деймиън продължаваше да я представя и сам да поздравява останалите гости в замъка. Алекса внимаваше и се опитваше да запомни имената и лицата им. Мъжете често говореха за войната, обсъждаха статиите в „Монитьор“ или в „Курие Франсез“, като добавяха някои дребни, но може би важни подробности.
Те разказваха за офанзивата на императора в Австрия и тя научи, че французите бяха извоювали твърде трудна победа при Ваграм. Нямало нищо общо с триумфа, за който пишеха във вестниците. Всъщност Великата армия бе изковала една пирова победа.
Говореха за придвижването на английските войски и тя се заслуша с още по-голям интерес. Само преди три дни британците бяха дебаркирали при Валхерен. Въпреки че вестниците още не бяха научили новината, тя явно бе разтревожила правителството, защото мосю Фушо — министър на полицията и изпълняващ длъжността министър на вътрешните работи, не бе успял да дойде на приема.
Алекса поддържаше разговора, като се стараеше да го насочва в желаната от нея посока, но и се стремеше да не се издаде. Ако Деймиън наистина работеше за Англия, тя разбираше колко полезен можеше да бъде той.