Тя се обърна и видя втренчения му поглед.
— Радвам се, че се забавляваш — рече той с леко раздразнение в гласа, тъй като интересът й не бе насочен към него.
— Сега, когато се примирих с пребиваването си във Франция, реших, че мога да извлека максимална полза от него.
— На драго сърце бих се съгласил, ако се примириш и със задълженията си към мен.
— Задължения? Към теб? Ами твоите към мен?
— Алекса?
Но тя се извърна и продължи разговора си с гостите.
Те се държаха неочаквано дружелюбно към нея. Може би защото бе дошла по настояване на генерала и се ползваше донякъде с неговата закрила. А може би и заради безпогрешния й френски. Независимо от причината това улесняваше значително задачата й. Вече бе научила достатъчно за самия Париж, за личния интерес на Наполеон към развитието на града — от павирането на улиците, канализацията и водоснабдяването до болниците, училищата, фонтаните и градините. Акведуктът на улица „Сен Денис“ бе построен по негово настояване, както и сиропиталището „Милосърдие“. Освен това имаше още редица църкви и паметници посветени не на императора, а на мъже, отдали живота си във войната.
При тези събеседници тя чу само добри думи за Наполеон. Някои от дамите шушукаха за Жозефин и за семейните проблеми на императора. Носеше се слух, че Наполеон щял да се развежда, но Алекса не вярваше, че ще се стигне дотам. Сега обаче увереността й бе разколебана.
— Наистина ли смяташ, че ще се разведе с нея? — попита тя.
— Почти сигурно е — отвърна навъсено Деймиън.
— Явно бракът не значи много в тази страна — каза тя и усети една неприятна болка.
— Императорът иска наследник. Той е отчаян и е готов на всичко, за да го получи. Дори и да се раздели с жената, която обича.
На лицето й се изписа изненада.
— Ти вярваш, че я обича, така ли?
— Да. Вярвам, че връзката им ще се запази, независимо дали е скрепена с брак, или не.
Тя го изгледа подозрително. Не можеше да реши дали Наполеон бе по-голям подлец, отколкото предполагаше, или далеч по-земен и обикновен.
Двамата продължиха да се движат сред тълпата. Ръката му около кръста й се стегна покровителствено и пръстите му се впиха в нея. На няколко крачки от тях, в ъгъла на салона, стоеше Жул Сен Оуен с чаша в ръка.
Красивият русокос мъж са приближи.
— Добър вечер, майоре.
— Сен Оуен. Сигурно си спомняте съпругата ми Алекса.
— Човек трябва да си е загубил ума, за да забрави такова прекрасно създание. — Той пое ръката й и се поклони. Алекса пламна при вида на ясния му син поглед, който излъчваше наслада.
— Сигурно — каза строго Деймиън.
Неговите очи бяха придобили стоманен оттенък и бляскаха предупредително. В тях се четеше и някакво неукротимо чувство, което Деймиън се опитваше да скрие.
Поговориха малко, след което Сен Оуен се извини и отново й се поклони. Когато пое ръката й, тя усети как той й подаде нещо и пръстите й се свиха в юмрук.
— Довиждане, мадам — усмихна се той и Алекса също се насили да се усмихне.
— Довиждане, мосю Сен Оуен. Винаги се радвам да ви видя.
Тя напъха незабелязано листчето в чантичката си. По-късно, когато Деймиън отиде да й донесе чаша пунш, тя го прочете.
В него пишеше:
Библиотеката.
Алекса се разтрепери. Не знаеше къде се намира тя, но можеше да разбере. Първо обаче трябваше да се измъкне оттук.
— Пуншът, скъпа — рече Деймиън и смразяващият му поглед се плъзна по нея, сякаш са опитваше да разгадае мислите й.
„Какво ли си мисли той? — чудеше се тя. — Как ли ще се измъкна?“ Но Господ сякаш чу молитвата й — скоро един слуга се приближи до тях с малък сребърен поднос в ръка. Носеше бележка за Деймиън. Той я взе и я прегледа.
— Страхувам се, че домакинът иска да ме види. Ще те оставя в компанията на съпругата на мосю Крете. — Жаклин. — Тя се бе запознала с жената на министъра малко преди това и разговорът им бе потръгнал.
— Няма да се бавя.
Алекса само кимна и той се наведе да я целуне по бузата.
— Ще се върна колкото се може по-скоро — рече нежно Деймиън и излезе.
Тя проследи високата му фигура в тълпата и нещо в нея трепна. Мили Боже, той можеше да я възпламени само с поглед. Беше направо невъзможно да го разбереш, да му вярваш. И все пак… Какво толкова имаше в него, че винаги я объркваше? Никога нямаше да бъде наясно с чувствата си към него. Никога!
След като Деймиън напусна салона, тя се извини на мадам Крете и се отправи към дамската тоалетна на горния етаж. Преди да стигне там, тя изхвърли бележката. Разбра от един слуга къде се намира библиотеката.