Алекса се огледа, като неволно го сравняваше с останалите мъже в салона. Една шумна компания играеше лантурлу на съседната маса. Някои от дамите го поглеждаха крадешком, а мъжете го зяпаха злобно.
Те продължаваха да играят и с напредването на вечерта тя все по-често се изчервяваше от неговите комплименти и ръцете й все по-често потрепваха. Той бе по-очарователен от всякога и тези очи… непрестанно я гледаха, възхищаваха й се, разкриваха копнежа му и безмълвно й казваха, че да бъде с нея тук, на тази маса, бе неговото най-голямо желание.
Тълпата отдавна се бе разотишла, въпреки че няколко заклети комарджии все още играеха в индийския салон, заедно с нея и графа. Други се гощаваха на една дълга шведска маса в голямата трапезария.
Алекса не бе сложила хапка в устата си. Вместо това тя отпиваше шери от една чашка, която кръжащите келнери не оставаха празна. Ако не беше присъствието на графа и вътрешното й напрежение, отдавна да й се бе замаяла главата.
— Ваш ред е, госпожице Гарик.
Алекса погледна картите си. Много отдавна трябваше да се откаже. Рейни щеше да побеснее, ако разбереше колко бе прахосала в компанията на лорд Фелън, но ето че отново й потръгна. Държеше почти всички козове и беше първа. Цяла вечер не й се бяха падали по-добри карти. Ако имаше късмет, тя би могла да вдигне залога и да си върне загубеното. Така щеше да покаже на графа, че с нея шега не бива.
— Струва ми се, че сме доста скромни, господине. Какво ще кажете да удвоим залога? — попита тя с усмивка.
Той сключи вежди.
— Доста рисковано!
— Е, ако ви се вижда много…
— Вашето желание е закон за мен, прекрасна госпожице.
И така продължиха. За съжаление обаче, въпреки силните й карти, лорд Фелън извади още по-силни и спечели играта, както и следващата, и по-следващата…
— Мисля, че ме разорихте — призна накрая тя. — Никога не съм виждала такъв късмет.
— Просто ми вървеше.
— А и умеете да играете.
— Както и вие, госпожице Гарик — той се усмихна и грациозно мина зад нея, като кавалерски й помогна да стане. — Що се отнася до дълга ви, предполагам не носите подобна сума със себе си. Ще се радвам да получа вашия чек.
— Моят чек… о, да… направо изгубих представа каква е сумата.
Графът й показа талона. Той го погледна бегло и леко присви устни.
— Както излиза, вие ми дължите малко повече от 90 хиляди лири.
Алекса зяпна недоумяваща.
— 90 хиляди лири! — сърцето й щеше да изскочи. — Не ми се вярва да е толкова много.
— 93 390, ако трябва да сме точни.
— Има… има някаква грешка, нещо в сметките…
— Това показва талонът — той й подаде листчето и Алекса погледна цифрите — черни и закръглени, те сякаш я укоряваха.
Алекса го провери отново и отново. Нямаше никакво съмнение, че бе проиграла едно малко състояние. Тя укроти дишането си и се втренчи в графа.
— Това ли искахте? Парите ми? Затова ли ме преследвахте?
Той се огледа да види дали някой не ги слушаше. Повечето гости си бяха тръгнали, а останалите се бяха задълбочили в играта.
— Никога не съм преследвал парите ви, Алекса.
Тя изправи рамене. Все още се чудеше как бе позволила така лесно да я заблудят и защо сега се чувстваше измамена.
— Не се притеснявайте за парите. Аз съм много богата, както сам знаете. За съжаление може да ми отнеме малко време.
— Колко? — попита той.
— Бих могла да ви ги изплащам на вноски съобразно парите, които получавам всеки месец. Брат ми е мой попечител, докато се омъжа или навърша 23 години. Така че, дотогава просто няма начин да ви изплатя цялата сума наведнъж.
— Защо не помолите брат си да ви услужи?
— Рейни няма нищо общо с това. Не той ви дължи пари, а аз. И аз ще се погрижа за това — каза тя и за момент си помисли, че графът ще се възпротиви. Вместо това той само се усмихна.
— Надявах се да го кажете.
— Какво? Какво имате предвид?
— Вече ви казах, Алекса, че вашите пари не ме засягат, интересувате ме вие самата. Копнея за вас от първия миг, когато ви видях.
Тя се изчерви и смутено попита:
— За какво говорите? Да не искате да кажете…
— 90 хиляди лири е голяма сума — рече той, без да отмества пронизващите си очи от нея. — Елате с мен, споделете с мен нощта и ще ви ги опростя.
— Вие сте луд.
— Може би. Аз съм обладан от вас. Брат ви едва ли ще ми позволи да ви ухажвам, така че съм принуден да не подбирам средствата, за да ви имам… поне за една нощ.
Алекса мълчеше стъписана.
Мили Боже. Той бе решил да я прелъсти, без да му мигне окото. Ако му позволеше, той щеше да го направи, знаеше как.
— Утре ще ви изпратя моя чек.
— Ще ме намерите в хотел „Клеърдън“.
Тя кимна сковано и понечи да си върви, но той я хвана за ръката.