Жул Сен Оуен я очакваше там.
— Затворете вратата — нареди тихо той и тя побърза да го направи.
Алекса прекоси великолепната стая и нервно се приближи към него. Жул бе застанал между тесните шкафове с рафтове до тавана, изпълнени с томове с кожени подвързии. Сводестият таван бе с позлатени орнаменти, а над главите им висеше кристален полилей. Освен това в стаята имаше няколко бюра от палисандрово дърво, всяко от които с нощна лампа.
— Дойдох, както пожелахте, мосю Сен Оуен, но този път трябва да ми кажете защо сте решили да ми помогнете. Единствено тогава можем да продължим нататък.
— Първо бих искал да знам дали вашето желание е да се върнете у дома?
— Ако ме питате дали искам да напусна съпруга си… то отговорът е… да — още докато произнасяше думите, нещо я сряза. — Твърде много преживяхме.
Твърде много нещастия и твърде малко любов.
— Освен това войната продължава.
Той леко наведе главата си и златистата му коса засия на светлината на лампата. Бръкна във вътрешния си джоб и извади един плик, запечатан с восък. Сен Оуен й подаде писмото и тя разпозна печата на британската кралска армия. Алекса бързо го разчупи и започна да чете. Погледът й пробягна по редовете и после се насочи към Сен Оуен.
— Както ви казах, — рече той — не съм шпионин. Аз съм един предан французин, който прави онова, което смята, че е добро за родината му.
— Добро! Вече се чудя кое наистина е добро.
— Понякога и аз се чувствам така, но човек често е принуден да вземе някоя страна.
Тя му върна писмото. То бе от генерал Уилкокс, в което той й представяше Сен Оуен и я умоляваше да му се довери.
— А коя е вашата страна, мосю Сен Оуен?
— Ако трябва да съм откровен, мадам Фелън, моите убеждения, както и на още много хора, вече не съвпадат с тези на моя любим император. Въпреки че не се осмелявам да ги изричам публично, има други неща, които мога да направя, и едно от тях е да ви помогна.
— Опасявам се, че все още не разбирам.
— Всъщност е много просто. Във вашето правителство има хора като генерал Уилкокс, които отдавна знаят, че съм се отдал на мисията си да прекратя войната. Те ме помолиха да ви помогна и по този начин аз ще заздравя връзките си с тях. Може би след време с общи усилия страните ни ще преодолеят неразбирателствата си. Ако това стане, тогава ще спрем клането, което императорът нарича „славата на войната“.
— Значи ще сключите мир?
— Да.
— На каква цена?
— Не и с цената на френската чест, ако това имате предвид. Но аз вярвам, че това ще стане.
Алекса го погледна замислено. Той изглеждаше откровен, лоялен и решителен, точно както го описваше генералът. Човек, комуто можеше да се довери.
— Как? Как можете да ми помогнете?
— Доста време бях капитан на кораб. Мога да уредя да се върнете така, както сте пристигнали. След две седмици, преди да изгрее луната, една лодка ще отплава от Хавър. Ще трябва да тръгнете няколко дни по-рано. От Париж трябва да стигнете до Руен, а после ще потеглите на север. Аз ще се погрижа да стигнете безпрепятствено до брега. Лодката ще отплава оттам, а на следващия ден ще си бъдете у дома.
У дома. При тези думи сърцето й се сви. Мили Боже, как искаше да си иде у дома. Алекса се изпълни с благодарност към този мъж, който рискуваше живота си, за да й помогне. За миг мисълта й се отклони към един друг мъж, който никога не би направил същото. Високият, мургав, потаен мъж, който бе неин съпруг. Онзи непознат, когото все още обичаше, и който се опитваше да забрави. Тя си представи, че повече никога нямаше да го види, нито да го докосне и сърцето й се изпълни с отчаяние.
„Не бъди глупачка — рече й гласът отвътре. — Нямаш друг избор. Знаеш, че е така.“
— Казвате, че сте дошли заради някакъв мъж от правителството. Споменавал ли е генерал Уилкокс, или някой друг, нещо за мъжа ми?
— В какъв смисъл? — той я прониза с поглед.
— Възможно ли е… той да не е предател? Възможно ли е да работи за Англия?
Изразът на лицето му се смекчи.
— Не съм глупак, скъпа. Съжалявам, че трябва да го кажа, но съпругът ви е твърде предан на родината си. Това именно го прави толкова ценен. Това също така е и причината, поради която го следят толкова внимателно.
— Предполагам, че вашето правителство му плаща добре. Може би англичаните са му предложили още по-голяма сума.
— Не мисля. Това, което знам, е, че работи за нас от доста дълго време.
— Не можете да сте сигурен.
— Единственото, което мога да ви кажа, е онова, в което съм убеден и което генерал Уилкокс ми каза, а именно, че вашият съпруг шпионира в полза на Франция.