— Вярваш ли, че Сен Оуен може да те накара да се почувстваш така? — попита я той и се изтръгна от нея.
Оправи дрехите си, както и нейните. След това закопча бричовете си, без да сваля очи от нея.
— Не мисля, че би могъл.
Мили Боже, никога не го бе виждала такъв. Красивите му сини очи преливаха от необуздана мъка и копнеж. Как можеше човек с неговото самообладание да изпитва подобни чувства?
Деймиън безмълвно се обърна и тръгна към вратата. Гърбът и раменете му бяха стегнати и изправени, но тя забеляза някаква сломеност в грациозната му походка.
Алекса искаше да остане сама. Нямаше какво да си кажат. А дори и да имаше, какъв беше смисълът? Искаше да го остави да си тръгне, но…
— Деймиън!
Без да се обръща той се спря пред вратата.
— Жул Сен Оуен не значи нищо за мен. За мен никога не е имало друг мъж, освен теб — гласът й затихна и Деймиън застина на място.
Той посегна към вратата с треперещи ръце. Завъртя ключа, отвори я бавно и излезе в коридора. Вратата тихо се затвори зад него.
Алекса остана вцепенена, неспособна да мисли. Сърцето й бе наранено, но не съжаляваше за думите си. Каквото и да станеше, тя му бе казала истината.
От онзи момент, когато го бе видяла самотен в градината, за нея другите мъже не съществуваха. Нито пък щяха да съществуват.
Освен това ги разделяха толкова много лъжи.
Деймиън сам трябваше да реши дали да й вярва, или не. Тя много добре знаеше колко мъчително е да живееш ден след ден в несигурност и недоверие.
Глава осемнадесета
Притаен в нишата на един прозорец, Деймиън наблюдаваше вратата на библиотеката, докато Алекса я отвори и тръгна надолу по коридора. Поуспокои се, като я видя да се качва по стълбите към елегантния им апартамент, далеч от любопитните очи и хапливите езици.
Чувстваше се странно разстроен от случилото се. Рядко губеше самообладание, но с Алекса не му бе за пръв път. Той се бе вбесил, когато не я откри тази вечер сред гостите. А после и когато я завари с…
Жул Сен Оуен трябваше да се радва, че бе още сред живите.
Деймиън въздъхна и излезе на терасата. Тя нямаше връзка със Сен Оуен, или поне той не бе неин любовник. Разбрал го бе в момента, когато я целуна, и бе напълно сигурен, когато свършиха да се любят.
И наистина, Алекса никога не му бе давала повод да се съмнява в нейната вярност. Не тя, а той бе виновен за случилото се.
По дяволите. Колко отвратително бе объркал нещата между тях! Трябваше да й вярва, но му бе трудно. Баща му вярваше на майка му, но тя го бе измамила. Деймиън също й бе повярвал, но тя го изостави. Преди искаше да вярва на баба си, след като го бяха изпратили при нея във Франция. Но Ракел и Симоне си приличаха. Каквато майката, такава и дъщерята. Тя се отнасяше с него по-скоро като със слуга, отколкото към внук. Никога не бе доволна и за най-малкото нещо грабваше брезовата пръчка. По дяволите, той я бе намразил. Ако не беше Фийлдхърст, сигурно нямаше да се върне.
Деймиън извади една тънка пура, захапа я, наведе се към един от фенерите, осветяващи алеята в градината, и дръпна силно.
Тогава Фийлдхърст бе единственото му спасение, помисли си той и изпусна облаче дим към небето. Спомни си първата им среща на петнадесетия му рожден ден в една подобна нощ в „Уейтли“, имението на втория му баща близо до Хампстед Хийт.
Фийлдхърст бе стар познат на лорд Таунсенд. Майорът бе смел и сериозен мъж, изцяло отдаден на страната си. С безкомпромисната си преданост и непоколебимата си решителност той напомняше на Деймиън за баща му и момчето го хареса още от самото начало.
За негова изненада Фийлдхърст също го хареса. На другия ден отидоха заедно на лов и се върнаха с по една тлъста яребица. Майорът, какъвто чин имаше тогава Антъни Фийлдхърст, му подхвърли идеята да им предава информация. Отначало не ставаше дума за нещо сериозно. Деймиън просто трябваше да държи очите си отворени, докато бе във Франция, и после да му докладва, ако бе чул нещо интересно.
Това бе през 1794 година. Годината, в която бе наблюдавал последните стъпки на Робеспиер и Сен Жуст към гилотината. Последваха ги още близо дузина, сред които Дантон и Демолен. Баба му бе настояла той да присъства на всичките екзекуции. Първия път Деймиън се измъкна от събралото се множество и се скри в храстите. Тогава тя му се изсмя и го нарече „страхливец“. При следващите зрелища той успя да се овладее, но гледката завинаги се запечата в съзнанието му.
Това го подтикна да предложи услугите си на Фийлдхърст, когато навърши 21 години. Това бе годината, в която Наполеон нахлу в Сирия, годината, в която малкият корсиканец разби турците при Абу кир.