През цялото това време Деймиън непрестанно се преструваше на предан поданик на императора и успя да завърже доста контакти в Париж. Това не бе особено трудно, тъй като вторият съпруг на Симоне заемаше доста отговорен пост в правителството. През същата тази година той сключи сделка с генерал Моро — да продава на французите тайните на англичаните.
Само че тайните, които им продаваше, идваха директно от английския министър на отбраната и бяха използвани, за да ги заблудят. Фийлдхърст, вече полковник, Уилям Пит и лично крал Джордж бяха единствените посветени. Пит бе вече мъртъв, кралят се държеше странно недискретно и единствената му връзка сега оставаше генерал Фийлдхърст.
Деймиън се облегна на стената на терасата и се загледа към градината. Той си представи как Алекса стоеше в другия й край, тъмната й бакърена коса отразяваше светлината на фенерите и красивите й зелени очи го наблюдаваха.
Не трябваше да се жени за нея. Тази мисъл го бе спохождала хиляди пъти. Въпреки това не съжаляваше за дните, които бяха прекарали заедно, и ако не беше заради опасността, на която неволно я бе изложил, никога не би я пуснал да си върви.
Деймиън не се прибра в стаята. От една страна, Алекса бе доволна, но от друга, не преставаше да се тревожи. Чудеше се къде ли бе отишъл.
И с кого ли беше в този миг?
Тя не бе толкова наивна, че да не забележи огнените погледи, които му хвърляха някои дами. Сега обаче, след като се бяха любили, след като я бе обладал по толкова интимен начин, той не се нуждаеше от жена. Лицето й пламна при спомена за изживяното, но не бе уверена в предположенията си.
На сутринта Алекса стана и отиде до високия прозорец, дръпна дантеленото перде и погледна към поляните отвъд замъка. Съпругът й нямаше да се върне преди мрак. Повечето мъже бяха излезли на лов и Деймиън бе сред тях. Така може би беше по-добре. Сега тя имаше достатъчно време, за да подреди мислите и чувствата си и да реши какво да прави.
Освен това пред нея се разкриваше възможност да разучи замъка и да обърне внимание на гостите. Кой знае какви тайни можеха да й разкрият?
Денят мина по-бързо, отколкото бе очаквала. Останалите жени се държаха учтиво с нея, макар и малко хладно. Съпругата на генерала също й отдели нужното внимание. Като се изключеше Деймиън и недоверието, което тлееше между тях, следобедът премина доста приятно и един час преди да се мръкне тя попадна на нещо интересно.
Алекса откри, че кабинетът на генерала се намираше в западното крило. Вратата бе открехната, но тя не посмя да влезе, защото наоколо имаше много хора. Все пак успя да зърне масивното писалище от палисандрово дърво, по което бяха разпръснати разни документи. Тя бе виждала подобно бюро и преди в кабинета на Рейни в „Стоунлей“. Когато беше малка, баща й й бе показал тайното му отделение. Имало само още две-три такива бюра, й бе казал той, правени по поръчка във Франция от големия майстор на мебели Фарие.
Писалището изглеждаше почти същото като на брат й. Рейни държеше най-ценните си книжа в тайника.
Какво ли пазеше там генералът?
Докато се приготвяше за вечеря и за шумното представление, което домакините бяха предвидили, тя реши, че си заслужава да хвърли един поглед. Деймиън най-сетне се бе прибрал и се обличаше в съседната стая.
Почти не говореше и изглеждаше странно покорен. Може би се разкайваше за случилото се, но със съпруг, който рядко споделяше мислите си, не можеше да бъде сигурна.
Тя го чу да идва и се обърна. Той стоеше на прага в безупречния си гълъбовосив фрак. Неприлично прилепналите му бричове й напомниха за мъжките му атрибути и усети топлина в корема си.
— Готова ли си? — попита той, като я изгледа с одобрение. — Изглеждаш чудесно. Както винаги?
Алекса пристъпи и го хвана подръка.
— Благодаря.
— За снощи, — рече той неочаквано — съжалявам за случилото се. Съжалявам за много неща. Не биваше да губя самообладание.
Тя повдигна очи към лицето му и сърцето й се разтуптя.
— А защо го направи?
За момент Деймиън остана безмълвен.
— Ревнувах те — каза той с престорено нехайство, но руменина изби по шията му точно над вратовръзката. Тя никога не го бе виждала в такова състояние. — Сен Оуен е красив мъж и очевидно е хлътнал по теб.
Тя на свой ред се престори, че нехае за чувствата му.
— Вече ти казах. Сен Оуен не значи нищо за мен.
— Ами аз? — дълбоките му сини очи потърсиха лицето й. — Какво означавам аз за теб, Алекса?
Тя нервно облиза устни. Всичко и нищо. Нищо, защото това бе, което можеше да си позволи да изпитва към него. Но истината бе друга.