— Ти… ти си мой съпруг.
Деймиън кимна и отново се затвори в себе си, но тя все пак забеляза огорчението му.
— Време е да вървим при останалите — завърши той.
— Да.
Мили Боже, какво очакваше от нея? Каквото и да бе, не можеше да му го даде сега.
По време на вечеря те се държаха побъркващо любезно, постоянно се усмихваха и разговаряха с всеки. Как успяваше да й каже толкова много с очите си и толкова малко с думи? Как можеше погледът му да говори едно, а постъпките му да изразяват друго?
Алекса едва се сдържаше да не скочи от масата и да не избяга от стаята. Искаше да щракне с пръсти и да се окаже отново в Англия. Искаше да плесне с ръце и да се върне назад във времето, преди да го срещне, преди смъртта на Питър, преди дългите месеци на угризения и самообвинения. Искаше отново да бъде онова безгрижно, невинно, глупавичко и замечтано момиче.
„Просто си уморена — каза си тя. — Толкова време живееш с лъжи и интриги, че не знаеш накъде да тръгнеш.“ Но Алекса знаеше какво трябва да направи.
След няколко часа й се отдаде реална възможност. Деймиън се бе оттеглил заедно с генерала и останалите мъже, докато тя си бъбреше с няколко жени. Най-сетне успя да се измъкне незабелязано. Прибра полите на златистата си рокля, заобиколи тоалетната и се отправи към западното крило. Наоколо нямаше никой. Тук-там се мяркаше някой любезен слуга, но коридорът пред генералския кабинет бе напълно пуст.
Алекса се притаи в сянката. Сърцето й биеше лудо. Внимателно отвори вратата и надникна вътре. След като се увери, че стаята беше пуста, тя се шмугна и затвори вратата след себе си.
Кабинетът тънеше в мрак. С неуверена походка най-сетне се добра до другия край на стаята. Кръвта й нахлу в главата и слепоочията й забучаха от страх. Мили Боже, ако я хванеха тук…
С треперещи ръце тя леко разтвори тежките завеси зад бюрото, за да проникне малко лунна светлина. Внимателно премести мастилницата и попивателната и започна да прелиства документите. Нямаше нищо интересно, повечето бяха поръчки за доставки. Алекса бръкна под писалището и потърси малкото дървено лостче, което освобождаваше вратичката на тайника. Не го намери там, където очакваше. Опипа малко вдясно и вляво, като непрекъснато се ослушваше. Струваше й се, че сърцето й щеше да се пръсне. Тъкмо мислеше да се откаже, но в същия миг пръстите й попаднаха на малка издатина върху гладката дървена повърхност.
Алекса се усмихна победоносно. Писалището бе по-умело направено от това на брат й. Лостчето бе така добре прикрито, че бе почти невъзможно да се открие. Тя го дръпна леко и чу освобождаването на медното резе. Измъкна ръката си и издърпа средното чекмедже. Пръстите й леко се плъзнаха и натиснаха задния му край. Тайникът безшумно се отвори. Тя бръкна вътре. Стените му бяха гладки и създаваха впечатление, че е празен. В следния миг пръстите й напипаха някакъв, доста дълъг и дебел свитък. Бързо го измъкна и го разгъна на бюрото.
Всевишни Боже! Тя започна да разлиства страниците като обезумяла, но в следния миг вратата се отвори.
— Деймиън… — тя замръзна на място.
Той затвори вратата безшумно зад себе си. Ръцете й се разтрепериха, докато го гледаше как се приближава с големи крачки към нея. Луната осветяваше свирепото изражение на лицето му.
— Ах, ти глупачке! — изрева той.
Съпругът й заобиколи бюрото и грабна плановете. Зад гърба му вратата отново се отвори, чуха се тежки стъпки и лампата светна. Деймиън стовари ръката си върху лицето й и Алекса се свлече с писък.
— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш? — извика той и се надвеси над нея. Тялото му трепереше от напрежение, а ръцете му бяха свити в юмруци. Той се обърна към приближаващия генерал и му подаде свитъка.
— Съжалявам, генерал Моро. Не знам какво да кажа. Един слуга ми каза, че е тук. Когато влязох, я заварих да рови в книжата ви. — Деймиън въздъхна и поклати отчаяно глава. — И двамата знаем, че съпругата ми е истински патриот. За съжаление тя е предана на нашите врагове.
Генералът взе скиците, докато Алекса се изправяше неуверено на крака.
— Да, изглежда, сте прав — рече строго той и поглади къдравите си бакенбарди. — Изглежда, отново сме я подценили.
Той изгледа сурово Алекса, която вирна глава, макар вътрешно да трепереше от страх. Бузите й горяха, сълзи напираха в очите й, но най-силно я болеше сърцето.
— Вие сте много смела, моя красива англичанке, — каза генералът — но безразсъдна. Какво да правя с вас?
Мили Боже, какво ли щеше да направи? Деймиън продължаваше да стои непроницаем. Единственото, което успя да види в погледа му, бе гняв. Той не каза нищо в нейна защита и Алекса се запита дали не се страхуваше за собствената си участ.