— Кажете ми, приятелю, — обърна се към него генералът — вашата малка, красива женичка все още ли ви доставя удоволствие?
Деймиън повдигна едната си вежда. Погледна я и крайчецът на устата му се изви в ехидна усмивка.
— Погледнете я, генерале. Виждали ли сте някога по-сладко изкушение? Уверявам ви, че тя може да бъде безочлива, своенравна и безразсъдна — истинско предизвикателство за мъжа — ръката му погали гръдта й, — но тя е направо огън в леглото. Месеци няма да стигнат на човек да й се насити.
Генералът се изкиска злобно и пронизително, а в очите му се четеше заповед.
— Това едва ли ще повдигне френския боен дух, ако се окажем в ръцете на една малка англичанка. Засега нетактичното поведение на жена ви ще си остане между нас. Предлагам ви обаче да я държите по-изкъсо.
— Разчитайте на мен, сир. — Деймиън сграбчи ръката й и я дръпна към себе си. — Още довечера започвам — каза грубо той. — С ваше позволение, генерал Моро, бих искал да се върна в Париж — той се усмихна иронично. — Трябва да дам няколко урока на съпругата ми по прилично поведение. Следващия път, когато я видите, тя ще бъде най-учтивата и благоприлична млада дама на света.
Алекса потрепери при тези думи.
— Постарайте се да е така.
Виктор Лафон видя как Деймиън Фелън издърпа жена си от стаята. Лицето на майора беше каменно. Жена му изглеждаше горда и непреклонна, както в онази мъглива утрин, когато Виктор я бе измъкнал от малката си платноходка на брега близо до Булон. Добре си спомняше онзи ден, защото колкото и силно да я презираше заради предателството й, не можеше да не се възхити на смелостта й.
Какво ли бе направила сега?
Той почука на вратата на генералския кабинет и дрезгав глас му каза да влезе.
— Полковник Лафон, — рече генералът, който пушеше пура, седнал зад бюрото си — влезте.
— Видях майор Фелън да напуска кабинета ви. Изглеждаше доста сърдит на жена си.
Генералът го погледна навъсено.
— Малката красива англичанка може да се окаже непоносимо бреме за майора. Намерихме я да рови в бюрото ми.
— Господи! — възкликна Виктор.
— Точно така, приятелю. Трябва да я държим под око, нали така?
— Мисля, че се отнася и за двамата.
Моро кимна.
— Вие сте се погрижили за това, нали?
— Още от мига, когато майоршата пристигна.
— Много добре — въздъхна Моро, той се втренчи в пурата си и продължи да наблюдава гъстия дим, който се виеше към тавана. — Тъжно нещо е войната… но най-тъжно е когато не знаеш кои са ти врагове.
Виктор погледна към вратата.
— Ако майорът се окаже един от тях, въпрос на време е да го разкрием. Жена му ще го издаде или собствената му загриженост за нея, а може и двете. При такава неприятна развръзка, уверявам ви, че нашите хора ще разберат.
— Вие сте свестен човек, Виктор. Да се надяваме, че майор Фелън храни поне половината от вашата преданост.
Едновременно невъзмутима и уплашена, Алекса се остави съпругът й да я завлече до луксозния им апартамент на горния етаж. Той не промълви нито дума, след като нареди на прислужницата да събере багажа им, нито по-късно, когато я поведе надолу по стълбите.
Веднъж напуснали замъка, яростта му сякаш поутихна. По време на пътуването той се поуспокои. Опря глава на кожената облегалка, но лицето му остана в сянка.
Алекса се чувстваше все по-зле с всеки изминат час. Документите, които откри, не бяха просто важни. Те имаха съдбоносно значение, но не успя да ги вземе.
Мисията й се провали, но имаше нещо друго, по-страшно. Откакто се помнеше, никой не й бе посягал. А може би баща й и Рейни е трябвало да го правят, когато бе малко момиче. Тогава тя бе своеволна, разглезена и винаги се налагаше, но те твърде много я обичаха, за да й посегнат, затова просто й угаждаха. За разлика от мъжа, който сега бе неин съпруг.
Бузата й още пареше от плесницата му. Сърцето й се свиваше при мисълта за яростния му поглед и за неясното й бъдеще. Тя се опита да отблъсне от съзнанието си момента, в който той се надвеси над нея и я обиди, като че ли бе една от проститутките му. Очите й се наляха със сълзи. Алекса се опита да ги спре, но те се процедиха през миглите й и се спуснаха към брадичката й.
Когато отново погледна съпруга си, той се наведе към нея и неспокойните му очи проследиха малките капчици по лицето й. Треперещата му ръка погали посинялата й буза и леко повдигна брадичката й.
— Съжалявам — каза Деймиън плахо. — За Бога, не исках да те нараня. Опитах се да отслабя удара си, но трябваше да изглежда истински… трябваше да ги убедя. Ако имаше друг начин…