Алекса усети потрепването на пръстите му. Погледът му остана впит в нейния.
— Никога не съм удрял жена. А ето, че точно ти си първата… — той замълча, но болката на лицето му бе недвусмислена. — За първи път в живота ми сякаш не можех да мисля. Знаех, че са по петите ми. По дяволите, никога не съм бил толкова уплашен.
Алекса примигна учудено, като си повтаряше, че сигурно не го бе разбрала правилно.
— Уплашен? За мен или за теб?
Сърцето й се късаше, като го гледаше, и сълзите й продължаваха да текат.
— За двама ни! За Бога, Алекса, в тази държава шпионите ги разстрелват! По дяволите, какво бе намислила? Как можа да поемеш такъв риск?
— Да не искаш да кажеш, че онова, което се случи, бе… номер? Че си се преструвал?
— Разбира се. Трябваше да измисля нещо. Трябваше да ги убедя, че съм верен на каузата им.
— Но как… как са разбрали, че съм там?
— Един от прислужниците те видял да влизаш в кабинета и отишъл да потърси Моро. Имахме късмет, че попадна на мен — той погледна укорително сълзите по измъченото й лице. — Не си помислила, че аз… Не може да си повярвала, че… Кажи ми, нали не вярваш, че съм искал да те нараня?
Алекса само поклати глава.
— Не трябва да се преструваш повече. Всичко знам. Чух разговора ти с Моро онзи ден в кабинета. Знам, че всичките ти приказки за вярност към Англия са лъжи, изречени, за да ме укротиш… и да ме върнеш в леглото си.
Настъпи мъчителна тишина.
— Дявол го взел!
Тя прехапа устни.
— Опитвах се да те предпазя — изсумтя Деймиън. — Опитвах се да предпазя и двама ни.
— Затова ли ме излъга за онези двамата, а? Защо просто не ми каза за какво са идвали?
— Не исках да те тревожа.
— Отново лъжеш. Откакто сме заедно, само това правиш.
— Не лъжа, по дяволите! Опитвам се да спася живота ни!
— Стига! — Алекса запуши ушите си. Вълни от мъка и ярост я обливаха една след друга. — Не мога повече. Просто не мога.
Тя усети как се хвърли в прегръдките му. Деймиън също трепереше.
— Трябва да те изпратя у дома… трябва да намеря начин… — прошепна той.
— Кажи ми истината — помоли го тя. — Признай поне веднъж, че си ме лъгал през цялото време. Признай, че работиш за французите, че онова, което се случи в кабинета, бе самата истина.
Той я притисна още по-силно.
— Трябваше да ги уверя. Не исках да те удрям. Опитвах се да те защитя. Обичам те, по дяволите…
Деймиън застина. Тя вдигна невярваща смаяния си поглед към него.
— Какво… каза?
Никога не бе усещал толкова различни чувства да бушуват в него — болезнено разкаяние и страстен копнеж. Думите се изтръгнаха от гърдите му с въздишка.
— Казах, че те обичам. Не исках да го казвам, но е истина. Това искаше да чуеш, нали?
Алекса затвори очи. Усещаше как последните й сили я напускаха. Силните му ръце бяха единствената й опора.
— Не исках да те нараня, — повтори той и още по-силно я притисна към себе си — просто не можах да измисля нищо друго.
Искаше да му вярва. Господи, смили се над нея. Повече от всичко на този свят искаше да я обича. Тя се отпусна на рамото му и заплака. Ръцете му обхванаха гърба й и нежно я галеха. После той извади фибите от косата й и прокара дългите си пръсти през нея.
— Не плачи, скъпа. Моля те, не плачи — крайчецът на устната му се повдигна. — Не го заслужавам.
Алекса положи всички усилия да се овладее. Той наклони леко главата й назад и я целуна.
— Казвам ти самата истина. Трябваше да ти кажа за тези господа, но не исках да те тревожа. Знам що за човек съм. Знам колко трудно ти е било. Само ако можеше да надникнеш в сърцето ми!
Алекса затвори очи и сълзите отново се стекоха по бузите й. Тя поклати безпомощно глава.
— Не знам… — изхлипа тя. — Не знам, Деймиън. Не знам на какво да вярвам вече. Никога не съм била толкова объркана.
— Какво да направя, за да те убедя?
Тя взе кърпичката от ръката му и избърса очите си. Наистина ли мислеше онова, което й каза? Наистина ли можеше да я обича? Мили Боже, как искаше всичко да е вярно.
— Ще трябва да ми разкажеш всичко, да ми обясниш подробностите от самото начало.
Деймиън погледна през прозореца. Пътуваха по Сена и наоколо нямаше много хора. Той бе благодарен на Клод-Луи, задето бе подбрал лично кочияша. Почука на стената и му нареди да спре. После скочи на калдъръма и помогна на Алекса да слезе. Задържа я за миг и усети по лицето си гъстата й мека коса. Видът на посинялата й буза отново го прониза като стрела.
Той я поведе по пътеката покрай реката. През тънката пелена от облаци луната се показваше като медна монета и лъчите й оставяха бледа следа по водата.