— Не знам откъде да започна — каза най-сетне той и се спря до една малка пейка. — Отдавна се занимавам с това, Алекса. Откакто се помня. И ме бива, наистина ме бива в тази работа. До такава степен, че съм се сраснал с ролите, които играя.
Деймиън й разказа за баба си, която бе намразил, за майор Фийлдхърст, който му бе станал приятел, и как двамата бяха измислили този план за събиране на информация. Спомените нахлуха в съзнанието му и той поклати глава.
— Антъни бе много потаен, но и невероятно смел. „Ти си само едно дете. Няма да се усъмнят в теб — ми каза той — но не си дете, нали, Деймиън?“ „Не — отвърнах аз — отдавна не съм.“
Нещо проблесна в очите й. Деймиън се надяваше, че не бе съжаление.
— Значи, всеки път, когато си идвал във Франция, ти си събирал информация?
— Да. Отначало носех някоя и друга клюка, но постепенно контактите ми се умножиха, вече познавах доста влиятелни хора. Те бяха свикнали с присъствието ми и бяха сигурни в предаността ми на французин. Затова и приеха предложението, което им направих, когато станах на 21.
— Какво предложение?
— Да им продавам тайни на англичаните. Това задоволи чувството им за справедливост. Все пак, като представител на английската аристокрация, желаех да им предавам информация. Е, разбира се, на съответната цена. Всичко стана, както го бяхме планирали с Фийлдхърст.
Деймиън подробно й разясни цялата конспирация. Как информацията, която им носел, била всъщност дезинформация, замислена да ги подведе.
— Какви документи бе взел, когато Беуик те арестува?
Всъщност тя изобщо не го слушаше. Мислите й постоянно я връщаха към мига, в който й бе казал, че я обича.
— Лъжливи сведения за придвижването на английските войски. Е, те звучаха доста правдоподобно, за да им повярват, но щяха да ги пратят в обратна посока.
— Кой е казал на генерал Моро за разговора ни в кабинета онази вечер? Кой ни шпионира?
— Всеки един от слугите, с изключение на Клод-Луи и Мари-Клер. Къщата е истински лабиринт от скривалища и тайни коридори. Затова бях толкова внимателен.
Погледът й остана на лицето му.
— Защо? Защо го правиш?
Той сви рамене, смутен от един толкова личен въпрос.
— Има много причини. Заради парите. Заради тръпката. А може би защото го мога.
В началото го правеше заради баща си, защото баща му би се гордял, ако научеше. С годините започна да го прави за себе си, защото се чувстваше полезен и помагаше да се прекрати войната. Но това бяха твърде интимни чувства, за да ги сподели дори с Алекса.
— Има ли още нещо, което би искала да знаеш?
— Защо Фийлдхърст не те измъкна от затвора?
— Защото онзи кучи син Беуик не ми позволи да се срещна с него. Когато всичко свърши, заклевам се, ще му откъсна главата на този мръсник!
Алекса се извърна към него и се запита дали вината прозираше в очите й.
— Онази нощ в замъка… не исках да те нараня. Само исках да измъкна книжата от ръцете ти. Бях ужасена от онова, което мислех, че съдържаха. Не разсъждавах трезво. Бях ядосана, объркана и обидена. И отчаяно влюбена. Когато те видях на брега… когато осъзнах, че можеха да те убият… — Тя замълча и очите й отново се напълниха със сълзи.
Деймиън се наведе и я целуна по челото.
— Сторила си онова, което си смятала за правилно. В известен смисъл бях горд с теб.
— О, Деймиън!
Тя се отпусна в прегръдките му, докато ума й трескаво прехвърляше казаното от него. Звучеше логично, но човек с неговите заложби не би се издал по никакъв начин.
— Вярваш ли ми сега?
Той бе опрял бузата си до нейната и тя усещаше боцкането на брадата му.
— Вярвам ти.
Как само искаше да му вярва. А защо не? Вече нямаше за какво да я лъже. Той страстно я притисна.
— Ще те върна у дома. Обещавам ти. Но и ти трябва да ми обещаеш, че повече няма да вършиш глупости.
Алекса се замисли над думите му.
— Видях какво имаше в тези документи, Деймиън. Трябва да се върнем и да ги вземем.
— Исусе Христе!
— Знаеш ли какво бе това? Скици на кораби, задвижвани с пара — цял френски флот. Представяш ли си какво означава това? Разбираш ли колко са важни?
Това бяха най-ценните документи, на които се бе натъквал през всичките тези петнадесет години.
— Разбирам.
— Миналата година видях фургон, задвижван с пара. Вървеше по някакъв специален път.
— Да, спомням си. Казваше се „Хвани ме, ако можеш“. Някой си Тревитик го бе направил. Четох за него в „Хроникъл“.
— Може да задвижва и кораби, Деймиън. Трябва да се върнем и да вземем онези скици.
— Не трябва да правим нищо. Ти няма да се забъркваш в това. Отиваш си вкъщи.
— Не и без скиците. — Алекса стисна устни и зелени пламъци блеснаха в очите й.